Крайпътен ресторант

ПИСМО ДО РУСКИНЯТА НАДЕЖДА МОРОЗОВА

Четох твоето последно писмо, което си изпратила до Ася*, и започнах да разбирам, че и у тебе не са така редки пробивите на лошото настроение в отбраната на щастието. Надя, аз мисля, че изобщо нашите работи в света не са така лоши. Знаеш ли, когато при мене равновесието започне да боледува, аз често сам се успокоявам и си говоря: "Щастливец си ти, Жоро Б., понеже чувстваш и болка, и хлад, и тъга, и нещастие". Защо това "лекарство на самовнушението" не опиташ и ти?

Навярно аз като учител говоря. Е, тогава приеми всичко това като шега. Трябва да се усмихваме. Това оказва добро влияние върху кръвообращението и тена на лицето, не е ли истина?

Надя, в близките дни ти ще получиш "приглашението". Пиши кога, през кой месец ще дойдеш в България, при нас. Чета сега книгата на Юрий Трифонов "Долгое прощание" и откривам: в тая книга има такива дреболии от сивото уж всекидневие, и те именно градят представата ни за живот и смърт. Не е ли истина? Но знаеш ли, на мене повече ми се нрави това: занимавайки се с дреболиите, човек да не забравя за генералното направление на своето присъствие на Земята.

И тъй - за главния удар на моя живот... Какво съм извършил до днес аз? Какво съм променил в окръжаващата ме среда?... Бях до известна степен Дон Кихот в твърде посредствени изпълнения, например - сред своите пловдивски приятели и неприятели. Но това е твърде незначително, твърде лошо. Светът ще мине и без него.

У мене постепенно се установява властта на отвратителния ми характер. Просто отнеха ми фронта за борба. Надя, гледайки отвън, хората мислят, че съм целеустремен, монолитен тип. А това е лъжа. Наистина - занимавам се с някакви обществени дела, имам някакви стихове, имам - така да се каже - глас в работите на районния съвет, като районен съветник... Но аз престанах да вярвам, че Истината и Достойнството са по-силни от Лъжата и Безчестието сред хората. Знаеш ли, Надя, студено ми е, защото не виждам опора за противодействие. И това се започна от времето на моето уволнение от редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра".

Пресен случай! Започнах да пиша рецензии за новите книги на издателство "Христо Г. Данов" - Пловдив. Поканиха ме да пиша тия рецензии в информационния бюлетин "Пловдив". И аз пишех честно за качеството и твърде внимателно - за недостатъците на новите стихосбирки и романи, стараейки се да не обидя авторите и редакторите в издателството. Написах всичко пет такива рецензии и... вдигна се страшен шум: "Защо той така пише? Кой му е дал право да критикува нашите книги? Ние даваме пари на този бюлетин, за да ни (хвалят - това е истината!) рекламират... А то излиза, че ние (разбирай - издатели и редактори) сме дали пари Жоро Б. да ни омаскарява..." и т.н., и т.н.

Междувпрочем, обвиниха ме в неетичност. Виждате ли, ние издадохме сборник стихове на Жоро Б., а той ето как на доброто отвръща (реплика на Добромир Тонев)...

Какво да се прави в такава ситуация?!... И аз престанах да пиша рецензии, защото имало и официален протест от директора на издателството Петър Анастасов, който поставил условие: "Ние, издателството, ще финансираме бюлетина "Пловдив" със суми от хиляда до три хиляди лева на година, но при условие Жоро Б. да не прави тия ваши рецензии..." Такива ми ти работи!. Т.е., получи се същото, както през май 1981-ва, когато след уволнението от редакцията на вестника ме отличиха с медал за смелост, "гражданска доблест" - както се изразиха, и за добра работа. Сам председателят на Районния комитет на Отечествения фронт Димитър Жутев ми говореше ей така пред неколцина сътрудници в неговия кабинет: "Георги, когато беше жив поетът Пеньо Пенев (той се е самоубил), всички хора, които сега го разхвалват за смелостта и честността му, го наричаха "луд". Трябва да се поучиш. Много хора са съгласни с тебе, вярват ти и са на твоя страна, но за да запазиш себе си, трябва да мълчиш, просто трябва да станеш по-тих от водата, по-нисък от тревата точно в тоя момент. Тия неща ти ги казвам като твой приятел и горещ почитател на статиите и стиховете ти. Не трябва да дразниш хора, които теб с малкото си пръстче са в състояние да те унищожат. Те ще превърнат живота ти в ад, решат ли, че си им неудобен, послушай ме. Бъди търпелив, бъди разумен човек. Аз вярвам в твоя талант, но ти само почакай... Ще дойде време, когато твоите стихове ще се четат като стиховете на Пеньо Пенев..."

Така говореше тоя Димитър Жутев, добър, мекосърдечен човек, Надя. А аз не желая да бъда като него. Не, не желая.

Сега аз съм учител. Децата никога няма да се съгласят техният учител да е предател и парвеню. Надя, разбира се, това са дреболии от живота на неизвестен млад мъж. Вчера вечерта четох на Ася разказа на Фридрих Дюренмат "Песът". Има в тоя разказ такава идея: човекът, който говори истината, винаги е съпътстван от огромен черен, кръвожаден пес. И идва време, когато тоя пес разкъсва човека.

Какво да се прави? Моите стихове не ме удовлетворяват, смятам, че те трябва да бъдат прости, ясни, звънливи... и когато човек ги чете, в сърцето му да става светло и тъжно, какъвто е целият ни живот. Иска ми се човекът да стане в по-голяма степен внимателен към грубияните, мерзавците, предателите, грандоманите, така че да съумее да ги изолира от бъдещите поколения като опасен за живота вирус. Лошите хора не бива да бъдат изолирани от света; трябва да ги приемаме като нещастни хора, да се поучим от нещастието им как да се справяме със собствените си бесове.

Желая ти всичко най-хубаво! Г. Б.

Пловдив, 22 януари 1985 година

________________
_{* Бившата ми съпруга.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: