Въведение

("Санаториумът на интелигентите") ТИ, СЛЕДВАЩИЯТ... (2.)

_{Продължение от 13.09.}

Изповедите на Левчев оставят горчивото усещане за пропилян талант. Любомир Левчевият лирически двойник е и едно от моите лица. Описаното за него в едри щрихи повтаря ситуации, преживени и от мен. Същото лутане, същият импулс към мечтата, същите грешки, заблуди, същата самоуверена наивност... Е, само дето не съм бил до такава степен пластичен, толкова отстъпчиво-нежен и лудо самовлюбен.

Но е бил "нашемомчето". Моя милост не успя да дорасне до "нашемомче"; девет години в "Комсомолска искра" бях тоя, който само заемаше място за "нашемомче". Връзката му с народа, казано идиотски, е показно-снизходителна (именно заради гръмките декларации в привързаност); моя милост беше самият народ. Мен тая анонимна всебългарска селва и до днес ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се е признавал в любов към народа... И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже - колкото и артистичен да е, е самият себе си.

Легендата Георги (Джери) Марков обаче не ме вълнува. Смятам, че е типично софийска, снобска версия на заигралия се в дяволски танц с комунистическата върхушка амбициозен талант. Не изпитвам жал към жестоката му лична драма: съчетанието на талант и безскрупулност не ми е интересно в неговия случай, макар че нямам нищо против, ако ще целият свят, "цялото прогресивно капиталистическо човечество" да жали заради смъртта му. Каквото със свещ си е търсил, намерил го е! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт на писателя талантът му работи срещу нас, унижените от комунистите, техните мекерета и днешните пребоядисани бивши.

В сферата, дето се раждат оценките ми за тоя или оня, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледено-блестящи зъбери като игли бодат небето. Тук медните грошове на вдовицата тежат повече от всичкото злато на света в древногръцки таланти. Не откривам аргументи, за да защитя пред собствения си усет за достойнство подло убития Джери Марков, колкото и талантливо да са сътворени книгите, пиесите, репортажите му. А бях от ония българи слушатели на ВВС, които с велико нетърпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като откровение. Да, критика на комунистическите стопански безобразия и вагабонтлук - това да; но го е правил да се покаже верен, удобен на чиновници, за които отечеството ми е пул от масата за залагане в световния политически покер.

14.09.1998. Навън едва развиделява, а звукът на отдалечаващ се влак като че ли ще съпътства тия записки открай-докрай... На страница 424* посред посещение в дома на Хемингуей (Това става в есента на 1972-ра, когато е бил 37-годишен, втори човек в националната управа на Отечествения фронт подир "вожда на БЗНС" Георги Трайков - бивш амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България.) ...та там, покрай кубинските щрихи за Хемингуей, Левчев пише: "Спомних си за формалните писма образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".

На специално уредена среща в местността на почивната станция на пловдивския текстилен комбинат "Марица" в Родопите - на 2-3 км по пътя след хижа "Здравец" - през 1978-ма, доколкото си спомням, писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов, когато го засякох, че не знае "Малкият принц" на Екзюпери, пък го цитира, пред дванайсетина млади поети и белетристи от Пловдив рече нещо подобно: "Аз не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил 300, дявол знай!) да се занимавам с някакви графомани!"

Тоя Васил Попов издъхна години по-късно в пловдивския луксозен "Новотел" подир як запой. За да успокоят, да приспят по-вероятно... съвестта си, някои от тия велики български писатели от Татово време се напиваха, където им падне и както се случи. Винаги са се намирали наивници любители на изкуството или държавна организация, която да им плати пиячката и мезетата. Мило ми е да си припомня днес с какво самочувствие тая сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масата, обиколена от примрели във възхита и стрес палета, и величествено заповяда моментално да напусна салончето... И не напуснах! Отделих се от групата на палетата и седнах на прозоречната рамка... Можел съм и да се пребия, политайки от втория етаж.

Ако у тоя типичен грандоман, бивш боксьор тежка категория, "нашия български Хемингуей", както го титулувал Емилиян Станев, думичката "графоман" бе стоварена като кроше или ъперкът в муцуната, у израсналия с интелигентски изнежената средна класа Левчев същото прозвище звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само "графомани", но и стремящи се да са "глас народен". Първото може да мине за лична работа, лично заболяване, разстроена психика, второто обаче е политически акт, ужасна демонстрация на независимост спрямо властта. Кой можеше да си позволи това право: да говори от името на народа! Нали това право се отдаваше от комунистическата власт като униформа с офицерски пагони! Да си писател бе нещо като назначение на особено отговорна длъжност в партийния апарат. Писателите си бяха par excellence висши политически чиновници.

Същата 1972-ра (когато 36-37-годишният Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с оръжие), за да ме назначи в пловдивския младежки вестник, Петър Анастасов ме посъветва приятелски да си намеря двама членове на БКП, които да гарантират моята политическа благонадеждност и лоялност към властта. И гарантираха с подписите си две работнички от Електроапаратурния завод, от бригадата, където работеше майка ми... Девет години по-късно, когато ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел "ИВД" ("Идейно-възпитателна дейност") Нели Пеевска** ми съобщи, че "Партията е вдигнала доверието си" от мене и по тая причина повече не мога да остана в комсомолския им вестник. А причината бе критична статия в защита на около десет хиляди души, семейства на пловдивски работници, настанени да живеят кажи-речи в условията на изоставени от бога, зад най-многолюдното циганско гето на Балканите "Столипиново", притеснявани от налетите на рояци крадци, обгазявани - особено в душните летни нощи - от пловдивския екарисаж с болестотворната воня на трупна пихтия, изливана направо в Марица. Много са именно в тоя район заболелите от рак...

_Следва

___________________________
_{* От книгата "Ти си следващият..."

** По-късно стана шеф на Радио Пловдив или даже на местния Радио-телевизионен център.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: