Въведение

("Санаториумът на интелигентите") ТИ, СЛЕДВАЩИЯТ... (3.)

_{Продължение от 14.09.}

Мило е, когато сламено чучело заеме позата на гръмовержец. Епигонстващият Васил Попов и патетичното "нашемомче" Любомир Левчев дали наистина не са осъзнавали в ония славни години, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки човек на изкуството! Само че в ония години понятието "народ" се изместваше и загърбваше от понятието "партия".

Като номенклатурни (т.е. назначени "по списък") кадри на комунистическата партия, тия произведени в "говорители на народната съвест" лумпени биваха въздигани в лауреати (увенчани с лавров венец), носители на отличия и звания от голото "талантлив" до къдравото "вдъхновен певец", "изключителен" и "гениален"... От тая позиция на галеници и симпатяги те можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и посуда по заведенията, можеха да си организират алкохолни оргии, да размахват назидателно пръст или да се кълнат в любов към тоя народ и - задължително! - в отчайваща безусловна преданост към Партията. И всичките им "подвизи" произтичаха от самочувствието, че са "бойци на световната борба с империализма", че са "карающий меч революции" (наказващ меч на революцията).

Последната книга на Левчев е документ за съсипването на младото и талантливо поколение поети и белетристи от периода 1956-1965-та. За себе си откривам драмата на един от българските поети, когото особено харесвах - Георги Джагаров. Съдбата на Джагаров е печална история; дето се вика: каквото сял, това и пожънал! Ала как да изхвърля от съзнанието си тия горди редове, апотеоз на достойнството:

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.

или:

Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган.

И онова красиво и страховито, в чест на Пеньо Пенев, "Признание":

Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

Комунистическата метастаза избуя и заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс към света сред съвременните български поети. Мир на праха ти, Георги Джагаров!

През лятото на 1981-ва, годината на работническите барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерието на моята 33-годишнина получих "радостната вест", че трябва да напусна вестник "Комсомолска искра". Типично според тогавашната политика спрямо младите автори и журналисти, предложиха ми да заема учителско място в току-що построено училище. "Вашите статии много ни допаднаха! - тупа ме по рамо, обгръщайки ме с мечешка лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия Димитър Димов, па сочи с десница към грядущето: - Предоставяме Ви прекрасната възможност да приложите на практика хубавите идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"

Като награда за моето "графоманство", няколко месеца по-късно, през пролетта на 1982-ра, същите хора (вероятно) са ме предложили за т.нар. Юбилеен медал "100 години от рождението на Г. Димитров"... Два месеца се правих, дето се вика, на вегетарианец, докато една надвечер по телефона чух познат глас; обаждаше се Димитър Жутев, председател на Градския или на един от четирите районни комитета на пловдивския Отечествен фронт: "Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те". "Но аз не смятам, че съм заслужил тая чест" - отговарям смирено. И той (усетил иронията): "Ех, момченце... Тоя медал ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си го получиш и ми се махай от главата, че да не ти се стъжни животът. Не прави демонстрации, ами си опичай акъла!"

15.09.1998. Влакът - забързал - фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелата му по релсите... Какви пътници отнася в мразовитото предесенно утро тоя влак, какви грижи, какви страсти и надежди? Днес е начало на учебната година, започва пак странстването ми из дебрите на древногръцката и старобългарската литература... Какво прави учителят, освен дето повтаря открити вече неща?... Ами учителят, драги мои, продължава да се учи. Понеже животът е едно голямо училище, и докато дишаме, докато размишляваме над хора и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо; само нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва.

Опитах се в тия записки по нашите си български работи да представя своята гледна точка на анонимен участник в събитията и свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил дотук кой знае що: пробвам да изразя на глас онова, дето си го мислят повечето от моите съграждани в тия разпнати от подлост и фанатизъм времена на т.нар. "демократизация". Докато писах дотук, чувствах се понякога Иисус, най-често - Адам, от кал направен - и това, надявам се, не беше само позиране и позьорство, а роли, заложени у всеки простосмъртен наивник.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: