Въведение

("Санаториумът на интелигентите") ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)

Продължение от 09.10.1998.

Като се обръщам назад към миналите сто-сто и петдесет години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тия чудесни образи на химерата?... Ами Паисий, Раковски, Левски, Стамболов, Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари на Москва... Всеки от тях по свой неповторим начин е потиснал християнското схващане за човека, по свой си начин е впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в едничка страст - да се самопожертва в името на нещо ново, в името Годо, който всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, но все не се появява.

Дали натискът върху съзнанието на милионите Адамовци и Еви не е разрушил вече естествените механизми на обществения живот да се очиства от инфекциите и изверженията на човешката природа?! Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната страст е необходима за тая простичка операция - не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо.

Човекът като че са го предвидили само за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и тоз Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следвал някаква посока?!... Сега и тук, докато съм на тоя свят, докато съм още жив, още дишам и мога да мечтая - не е ли това основното???

Разговорите ми с бога не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това!... Но те са начин да надникна в себе си. Богът ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните амбиции с нравствеността на битието - нещо заложено сякаш още преди идеята от кал да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.

Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

10.10.1998. Снощи докарах колата пред блока. Едната гума - спукана, акумулаторът - без "грам" ток, генераторът не зарежда... Това са засега моите си констатации. Не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие на зелено и не ми харесва, за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да отида пак при автотенекеджията Димо, та да поправи някои грешки по покритието.

Тоя Димо е 28-годишен, кара ВMW - тъмночервено, цвят металик, с две врати, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. Четирите тонколони меко "леят" противна циганска чалга...

Проживял във времето кротко и по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на труда поне около четвъртинката от неговия кяр, нито пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. Това е жалкото - че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу самия мен. Иначе Димо е симпатичен, сериозен, експедитивен, и най-важното - не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми взе в повече, ей тъй... нехайно, уж като недоглеждане - но си мълча. От четирите литра боя употребил е три; дадох му допълнително пари, за да купи нов шприц-кит, но е китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята... Дребна работа, казвам си, а ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, а дотук ме е изръсил над сто и петдесет...

Момченце, сякаш ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. А сега!... На дъщерите си - нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле - като да са изоставени от тебе заради книжките.

И ето го върхът на унижението - четири черни като кюмюр циганчета тикат току-що боядисана като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака, скърца, стърже, почуква, тресе. Събота вечер. Лято. Сезонът на веселието, на сладките извънбрачни авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи западни лимузини, ще те издухат само с присъствието си върху асфалта, и ти - с череп потънал между щръкналите рамене, свил се в така свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард за Цариград като завалия, и даже като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата... Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли? Колко са изобщо вересиите, чрез които се оправяш криво-ляво в нескопосния си живот! На кого можеш да си пример? Пример!!! Боже мой...

Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, почуква ме с ръчичка, обсипана със злато и диамант, по челото: "Ехееей, къде ти е акълът! А? Живее ли тук някой? Като си умен, що си беден?!" ...И какво да отговоря; в планината, в пустинята ли, в манастир ли да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните?... От друга страна, дали точно тоя вечен недоимък в материалното не е цената, за да съм в съгласие със себе си? Че богат ли е бил Омир? Ами Сократ? Ами Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров... Тия блестящи българи* нима са блестели с битов разкош! Повечето - недохранени, дрипави, същински скитници, хора, дето не ги свърта на едно място. Ей тая самообреченост от време на време ми дотежава, а инак - що! - нима не съм щастлив?

___________________________
_{* Омир, Сократ в моите си размишления също са българи; грешката е вярна.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: