Крайпътен ресторант

ВТОРО ПИСМО ДО ДЖАГАРОВ

Не очаквах да ми отговорите и не съм се излъгал. Дали ще ми отговорите или не, това си е Ваша работа. На мен лично ми е нужен тоя едностранен диалог с Вас, защото мъртвите поети, които уважавам и обичам, няма как да ми отговорят, а във Вашето мълчание все пак мога да предполагам какво мислите по повод тия мои писма, стихове...

През годините, откакто познавам Вашите стихотворения, мислено много пъти съм се съгласявал или съм спорил с Вас. Като любопитен ученик надзъртах и във Вашите книги. Мисля, че за мене това време вече отминава. Стига мълчание! Поезията не е дама, която страда от куртоазия. Нужен ми е разговор на всякаква цена.

Може би моите стихове са Ви изненадали с факта, че са се появили в книжка. Вероятно те носят не малко недостатъци. Но тая книга ми е особено скъпа, защото в нея е затворена част от моя живот (а и на връстниците, и на хората около мене). Просто, според мен, крайно време беше да излезе на бял свят. Не защото съм припрян и бързам, а защото тоя лирически герой ми е особено близък, а пък в отделни стихове той трудно ще бъде забелязан. Скъпа ми е съдбата на тоя тип човешка личност, а не - стиховете.

Във Вашето мълчание съзирам една присъда.

И аз зная, че сте прав!

Тогава - какво? Нима ще се предам... Опитвах и това. Дълги месеци си забранявах да пиша стихове. От две години престанах да пращам стихове. Но през това време у мене се проясняваше образът на оня тип човешка реакция - мълчалив, драматичен, малко скептичен на вид, но дълбоко в себе си оптимистичен характер.

Не казвам, че това съм аз. Но у него има и мои черти - навярно не всякога приятни "за окото", но истински.

Отказах се да пиша журналистически материали. От две години не съм писал нито ред журналистика, въпреки че мои приятели ме канеха да им сътруднича. За мен това беше - и е! - необходимо мълчание.

Тая книжка, в която все пак аз много-много вярвам, е моя реплика към всичко, което ме заобикаля. Изказах се! А сега мога, спокоен, да напусна събранието. Надявам се не на отзиви, не на аплодисменти, не и на кафененски обсъждания (Тия работи не ме засягат.). Надявам се, че ще има хора, които - след като я прочетат тая книжка - ще си кажат: "Да, това е писано и за мен!" Вярвам силно, че ще се намерят такива мълчаливи хора.

Опитах се да избягна декларациите, голите фрази. Не навсякъде обаче! Защото без това не може. Защото това мълчание все пак е избухлив материал, то не може да не си покаже рогата. Честно казаните думи не всякога са благозвучни, не всякога изглеждат подчинени на логиката дори.

Оставих ония стихове, които повтарят печатаното в списание "Септември" стихотворение на Димитър Арабаджиев "Към дъщеря ми". Оставих това

Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи -

защото то е откритие на моя лирически герой и произтича от участта му, от драмата му, от позицията му. Тоя човек е и обикновен (Животът му не се отличава по нищо от живота на хиляди обикновени, незабележими хора.), но той е и необичаен - защото в тишината на неговия глас се съдържа категорична присъда спрямо предателите, мижитурките, високомерните, парвенютата, тия, които се правят на нихилисти просто защото нямат какво да кажат.

Е, добре, ще попитате, но какво утвърждава той?

Дано, дано отговорът личи в стихосбирката. Исках да внуша тоя отговор, не да го казвам. Тук вече наистина високопарни декларации не вървят. Въобще, на хората около мен им е омръзнало от патетично самолюбуване в стихове. И може би затова мнозинството от тях почна напоследък подозрително да се отнася към писаното от съвременните ни поети.

Чета едно Ваше интервю (печатано в книгата Ви "От Ботев до Ботев"), където става дума за годините преди Априлския пленум на БКП: "...и тъй като не можех да променя действителността, не ми оставаше нищо друго, освен да дам израз на болката си, не физическата, а душевната. Това определи по-нататък поведението ми, едно мрачно-весело поведение, един примес от мълчание и взривове, един многозначителен комплекс..." и си мисля: "Момченце, вече си на 36 години и дойде времето и на твоя личен Априлски пленум. Ти тая книжка, която прилича повече на тетрадка, на редник без отличия и нашивки, трябва да я гледаш като послание, като позив до честния отруден човек. Да го накараш да се огледа в себе си, да изпита удовлетворение, че не се е предал, че - въпреки всичко - "доброто мъдро продължава", а революцията не е празна дума, не е етикет за замазване на болките и грешките. Че тая революция не ни е наготово дадена, ами трябва да се отстоява. Какво, че за някого може да изглеждаш наивник на средна възраст!"

Отказах се "да заклеймявам еснафа". Не е той най-голямата опасност. Маскираното "наше момче" - ето кой ме кара и нощем да подскачам от ярост в леглото. Тоя тип е умен, интелигентен е и е хитър. Срещах го и в журналистическите среди, а и сред "пишещите братя" от най-новото поколение. Такъв за трийсет сребърника и майка си, и родината, че и революцията ще предаде. Той е винаги с вятъра, винаги е "отгоре", назидателно размахал пръст, а като останем насаме - ехидничи, хленчи, оплаква се, че не е използвал докрай връзките си, за да се уреди още по-добре в живота. Да не говорим за морала на тоя род хора. "А бе началник ли е, не може да не е правил компромиси със съвестта си!" - така се изразяваше главният редактор на вестника, в който работех доскоро. - "Началник ли, това значи корумпирана личност".

Това са твърде важни неща, нали, другарю Джагаров! Но аз като че ли прекалих с Вашето внимание и сега вече чувствам, че силно ми се иска много, много, много дълго да замълча. Накратко, на тая моя книжка гледам като на реплика за съвременния положителен герой. Такива са моите възгледи по тоя въпрос.

Написах всичко това в знак на уважение към Вас и към поезията, за която (сигурно е!) още много неща не ми достигат.

С уважение: Г. Б.

Пловдив, 23 март 1984 година

БЕЛЕЖКА с днешна дата:

Силно се изкушавах да редактирам, да "пипна" тук и там, да актуализирам - както се казва лицемерно на такъв род операции, но - смятам - автентичният текст с автентичния образ на кръгъл наивник на 36 години в далечната 1984-та има някакъв смисъл за всички ония, които гледат на изкуството, в случая на поезията, само откъм лъскавата страна.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: