Въведение

("Санаториумът на интелигентите") ВЕСКО АЛПИНИСТА*

_{Продължение от 25.10.}

"Защо купувачът на крадена стока трябва да пострада!?" - ей тоя реторичен въпрос ми зададе Веско Алпиниста от съседния вход... "Аз - казва - ако съм, няма да го пусна тоя полицай в къщата си, та ако ще и с прокурорска заповед да е дошъл. Купил ли съм? Купил съм! По-нататък да се оправят с крадеца!" "Но ти нямаш документ за покупката, следователно ставаш съучастник в престъпление." "А бе не ме интересува! Броил съм пари, пред съвестта си съм чист." Ей така говореше Веско, когото преди години също ограбили, та се принудил да си обзаведе апартамента с немска овчарка колкото магаре. И се усмихва победоносно, сякаш е забил българския байрак на Еверест: "Законите ни са такива, калпави. Ний какво сме криви! Нека да са строги законите, пък тогава да видим крадецът ще вири ли глава!"

Доколкото схващам, като интелигентния - поне на вид - Веселин Чаушев (един от спортистите, с които можем да се гордеем като българи) разсъждават мнозинството от моите съседи. Лесно е да се рече: тия хора грешат; ала опитвам се да ги разбера...

Тоя народ е научен някой друг да носи отговорността за липсата на респект към закона, към обществените институции. Животът в условията на "най-прогресивния обществен строй под слънцето" ни е превърнал от стопани - крепители на държавата, с взискателност и самочувствие, в аморфно стадо хленчещи молители. Как да обясниш колко много от всекиго поотделно в личните му дела зависи тая държава! Може ли хем да си комбина с престъпника, хем - чистичък пред закона - и още по-зле: пред съвестта?... Тая софистика не я разбирам.

Съседите обаче това ги устройва като че ли. Нещо повече! Всеки от нас си има основателни претенции, че Българската държава нехае за имота, здравето, живота му; че законите ни, правени уж по западен образец, тук, в Българско, оказва се, обслужват интереса и здравето на престъпника, не на гражданина. И тогава какво ми остава на мен, гражданина, освен да почна да се приспособявам, т.е. да тръгна сам да се договарям с престъпниците от всякакъв сой, които и тъй и тъй държавата ми (т.е. държавната администрация на Република България) любовно закриля! Е, как се променя тоя начин на мислене, това статукво, в което сме израсли и ще умрем?

Така в тая своего рода алхимия на общественото безсъзнание престъпникът престава да е престъпник, превръща се в "окумуш човек", в "оня, дето куршум го не лови" (имаме го и във фолклора!). "Герой" е, именно защото вече е рискувал, отвоювал си е, значи, правото страхливата сган да го възприема от "подвига" нататък с почит и респект. Тия са скритите лидери и на сегашния българския обществен живот - наглеците, крадливите бабаити, хората с престиж (от Батето до сополанкото крадец в района на Лъвов мост). Та ми идва на ум изреченото преди 2500 години от древния роб Езоп "Всеки остров получава власт, която е заслужил". От тълпа, гордееща се с идиотското си пренебрежение към закона, държава не става. Или - "прост народ, слаба държава".

Убеден съм, няма нашенец, който пряко или косвено през последните осем-девет години да не е изживял стреса от посегателството на развилнялата се престъпност върху честта и достойнството му на българин. Защо тогава сме тъй отстъпчиви и тъй наивни? Не виждаме ли как бандити шестват като красиви хищници наоколо и ни оглеждат като овче стадо за стригане и клане! Ние - унижавани, тероризирани, те - закриляни от най-печените адвокати, прославени в чалга и в екшън-книжлета юнаци, честолюбиви и недосегаеми? Защо е туй възхищение и неприкрито облазяване от наша страна? На тез тягостни въпроси не знам как да отговоря, без да засегна въобще чувството си за национално достойнство.

Историята ни бъка от примери как закононарушителят дораства в народното съзнание до легендарен герой. Националното ни самочувствие от Руско-турската война насам е изграждано все върху тая основа. От ХVІІІ век насам възкръсваме из пепелака на Османската империя като етнос, подмолно съпротивяващ се на законите и институциите. Просто не сме имали друг начин да оцелеем, освен тоя. Вижте фолклорните ни митове кого славят!... Хитър Петър - хитрецът. Хайдутинът - облагородена версия на хайдука. Размирникът - горското пиле, дето не му се работи на нивата и предпочита хладните горски сенки, пивката изворна водица, агнешките мръвки и бойките песни за любов и отмъщение. Нехранимайкото - човекът извън традиционната порядъчност. Хъшлакът - който силно обича Отечеството и затова се навърта по чуждоземните пазарища и ханове за някоя вересия, за някой изпросен грош подаяние. Партизанинът - злостният агент на чужд интерес, саботиращ с оръжие в ръка собствената си държава.

А бе ний мърша ли сме!**

Как да нападаш своите! - срещу мракобесна власт няма място за смирение, но родната интелигенция, мисля си, а може и да се заблуждавам! - далеч не е изпълнила основната от задачите си: да тегли бразда между престъплението, маскирано като подвиг, и националноосвободителната борба, разрушаваща от етични, от човеколюбиви позиции идиотщината цял народ да живее унижаван от висша каста любимци на Аллах с мракобесния й верски фанатизъм.

Удобен пример ми е Васил Левски. Рушейки деспотичната спрямо нас, българите, османска законова система, Апостола гради организация върху строго структурирана мечта-идея: демократични закони, но и безкомпромисни правила в личния живот за всеки гражданин на бъдещата "чиста и свята република". Който се зачете по-внимателно в текста на проектоустава, съчиняван вероятно от самия Васил Иванов Кунчев, в т.нар. "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" от началото на септември 1871-ва, ще открие колко безпощадно се е отнасял авторът именно към клетвопрестъпниците, към нарушилите закона, закрилящ интересите на нацията и на всеки гражданин поотделно. Точка 7 от Наказателния закон в Наредата гласи:

"Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще са лиши от служба; повтором ще са извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже с смърт" (вж. И.Унджиев, "В. Левски", изд. 1980, с.180).

Добричкият Веско, моят съсед... Кой да му отвори очите, че - приемайки престъплението като естествена част от личния ни живот - сами заставаме срещу себе си! И никакви увъртания - "Броил съм пари, значи съм чист пред съвестта си" - няма как да ни оправдаят, че - шмекерувайки на дребно, фактически се отнасяме малодушно, че сме жалки страхливци с престъпника, с разрушителя на Българската държава. Ако тоя казус се представи пред немец, англичанин, французин, испанец, особено пред жител на САЩ, Канада, някоя от страните на Скандинавския полуостров, представям си оня човек как би се искрено зачудил над Хитърпетровия и Андрешковския ни синдром. И как предприемчивият подреден нравствено западен човек при всичките ни вопли, изкусителна любезност, официални покани, гневни закани, примамливи предложения и открито незачитане на правила и договори ще го склоните да вложи ума и парите си в общество, което с лекота, с непукизъм пренебрегва горещите си клетви и обещания!? Как!

_____________________________________
_{* Веселин Чаушев - змс, участник в изкачването на 7- и 8-хилядници сред хималайските върхове.

** "Не сме народ, ами сме мърша!" - от четиристишие на Петко Славейков. Бай Петко детайлно изучавал нравите на някогашния масов българин... За ужас на пуританите, записвал си и най-циничните български клетви, псувни и ругатни. Един народ, като го чуеш как попържа, ще му разбереш и душичката - тъй разсъждавал многострадалний автор на "Изворът на Белоногата", но и на "Не пей ми се".}

Екстри: