Крайпътен ресторант

ДАЛЕЧЕ ОТ ПОЕЗИЯТА*

Не всеки може "да се изхитри" изобщо да не напише лошите си стихотворения, но поне може да не ги публикува. Особено в книга. Може би "Сутрин рано" от Г. Б. предизвиква подобни мисли не само у мене. Защото има стихотворения и поети, за които казваме "въпрос на вкус", оставяйки открехната вратата към добрите думи, но тук случаят не е такъв. А и авторът вече е излязъл от възрастта, която предполага снизходителност.(...)

Зад стихотворения, като "Казаха да изчезна от очите им...", "Вълк", "Реплика", "Разбирам, че е прав, но много съм малък, за да му помогна...", "Във приятелство се клехме", "Покрай неволи и обиди", вероятно се крие някаква лична драма на автора. Но изповядана в стих, тя не само че не предизвиква съчувствие, но и дразни със забуления в тайнствена мъгла адресат на горчиво-гневните монолози. Поанти от рода на "Такива подлеци сред нас/ до дъно дните ми вгорчиха" ("Вълк") не компенсират неяснотата. "Реплика" донякъде насочва към първопричините за "драмата", но това само я прави още по-неубедителна като обект на опити за художествено претворяване.

Намразих кафененския брътвеж.
Студено гледам празните ви драми.
Дойдох при вас опиянен младеж -
хилядолетна днес е възрастта ми.

Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (горепосочените заглавия), или сив ("Крайният квартал", "Черна пеперуда"). Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" - със снизхождение, защото това е свят, населен с обикновени хора, "които правят шумни сватби,/ любят се, деца създават,/ умират без излишни драми". Лирическият "аз" не може да си намери място нито в литературното кафене, нито сред "неизвестните хора". И едните, и другите са му чужди. Но никой не го кара насила да стои в кафенето, а що се отнася до обикновените хора, те надали са толкова обикновени, колкото си мисли авторът. И надали за всички "Историята - туй е почит,/ каквато те не заслужават".

Докога ще вменяваме едноизмерност на нормалния български гражданин само защото е представител на най-многобройната социална прослойка от населението на нашата страна?!

В "Трима на война ходиха", "Кръв" и "Осемнайста" Г. Б. е направил опит за собствена интерпретация на големите социални катаклизми на нашия век. Верорятно първото стихотворение е замислено като притча за приемствеността между поколенията (стареца-войника-момчето) и борбата срещу посегателствата върху човешката свобода.

Съгласна съм с автора, че борбата не е свършила, че момчето "някъде се бие", както и че "болшевики мъртви няма", но не съм склонна да приема такова безлично, безкрило поднасяне на основни истини за нашето съвремие. Нали изкуството затова е изкуство, защото използва за своите внушения естетически средства! В "Кръв" стихоплетството е толкова нескопосно, че дори не ни идва на ум да се замислим за вложената "идея":

Мъжът в сражение отива
и не се завръща той,
съдбата му немилостива
щом каже: "Ще загинеш в бой". (...)

БЕЛЕЖКА с днешна дата:

Това е най-съществената част от рецензията на неизвестната за мен и до днес Катя Митова в официалния печатен орган на Съюза на българските писатели вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., дни след първото ми писмо до Георги Джагаров.

На репликата "Защо е това ровене в минали работи!" бих отговорил: за да се види още веднъж, че изкуството не е подсладена водица за разтуха и самолюбуване, а фронтова линия със съответните подлеци, жертви, редници от окопа и генерали, маскирани уютно зад дебело тапицирани блиндирани укрития.

tisss

_____________________________________
_{* Автентичното заглавие на статията в "Лит. фронт".}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: