("Санаториумът на интелигентите") ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ (1.)
Продължение от 27.10.
Снощи през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия урок по български, хванах се да им разправям за някои чисто психологически - и затова невидими - особености: например, за разстоянието, което всеки човек подсъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си същества... Че жените и момичетата (за разлика от мъжете и момчетата) допускат по-близко до себе си лица от своя пол... и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския език, идва Антония, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... да ни говорите по мъничко за тия работи, де... за разстоянията между жените и мъжете?"
Вчера колегата Татяна Бояджиева, която е рускиня, а преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което е превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да видя "Кардиф" в руски превод, та както се изразява в баладичното "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка, "с дълги уговорки стана". Родената в Мурманск етична и нежна Татяна първо се дърпаше, после - като видя, че много не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля" - подир седмица ми показа "опит за превод"; прибра си листа, пък подир още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други две неща преведени ("Чудо любви" и "Непоправимое"), пожела да й намеря листове, та да продължи, "доколкото е възможно". И отново се застрахова, казва: "Георгий, поезията е отговорно нещо. Страхувам се дали ще успея", па цитира, струва ми се, Александър Сергеевич Пушкин какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям й нещо, прочетено кой знае къде, а може пак от Пушкин да е, но остроумно измислено: че за превода важи същото, както за жената: ако е вярна - грозна е, пък хубава ли е - не ще да е вярна.
Ден подир това представя ми на руски точно ключовото стихотворение "Кардиф". То става в присъствието на младия поет, лауреата на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 година в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев, също преподавател по английски, женен пък за рускиня. Младият поет възкликва: "Аха-а, така значи! Продължавате да превеждате!" и горката Татяна, доловила нещо като упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па отвръща целомъдрено, тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела! Това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя".
Сега, като описвам с усмивка ситуацията, ми иде на ум как подир разгорещен учителски съвет, където се държах не особено уважително към новата ни шефка, милата Татяна беше ми рекла, че съпругът й българин, и той се държал така безкомпромисно и рязко, когато се чувствал прав; в нейните очи това е типична, българска национална черта.
* * *
Искам да съм с Re. край реката, на "нашето си" местенце. Значи - походната маса, двата сгъваеми стола, чиста покривка, две порцеланови чашки димящо ароматно кафе и моя милост с цигара в ръка. Говорим... Какво говорим! Няма значение, важното е, че ми е хубаво с Re. Мисля си... И какво измислих?... Че трябва да си купя термос. Стария го счупих... Нали! Без термос как ще се дотъркаляме до Марица, на десетина километра от Пловдив, и докато разгъна масата, оправя столовете да не се клатят, докато извадя покривката от багажника и не подредя порцелановите чашки... задължително с чинийка отдолу, и докато запаля цигара... Пък греещата Re. ще ми духа огънчето да не мога да запаля, понеже цигарите са вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при отсъствие на термос!) отдавна ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!
Термос - ето кое притопляло щастието!!!
* * *
Едва когато се уверят, че не те е еня за тях, едва тогава почват да те ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега с докторска степен по филологическите науки два месеца вървяла безуспешно по петите на великия поет и редактор г-н Тодор Биков, само за да благоволи тоя последният да й отпечата онова (нещо за Йовков), което обещал веднъж в пристъп на велико снизхождение. Същият мил господин "ме четка" по телефона колко съм готин и прочие... Е, как се получава тоз номер! Ако ми пукаше за него, за мижавото му и затънало в гадно славянофилство, попщини и ленинофилство вестниче, сигурно нямаше да съм тъй уважаван.
Онова, дето ти се набутва в изобилие, кой го цени! Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговеца и клиента? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена. Мазах колата си със свинска мас и я пастирах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида прескъпи и прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии. Поетът Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое иска доработване... Като че има значение това! Добричкият Гален... Търси не там, където трябва. Казвам му: "Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, това не ти ли мирише на аутопсия?" - а той, внезапно зачервен, усмихва ми се насреща свенлив, недоумяващ.
Точно заради пазарните хитрости крия "Кардиф". Значи, както се изразил оня Наполеонов офицер, Камброн ли беше! - към англичаните, дето го обкръжили - него и оредялата му войска - в 1815-та... Милозливо му предлагали мирно и кротко да си се предаде: "Лайно! (На френски звучи по-красиво, по-звучно - "Merde!") Гвардията загива, но не се предава"... За да бъде оценена, трябва да принудя света - Ай, как става това! - да я търси моята книга. Хем като я търси, тя да не му се предлага удобно като долнопробна проститутка.
Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите и шофьорите с предизвикателни сексуални намеци, а се предават много внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И защо?... Заради тайнството, необходимо на всяка магия... Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:
"Лайнари! Голямата литература не се предлага като шантонерка по пазарищата. Трябва да се напрегнеш, да я търсиш с тревожно питащо съзнание. Тя е като Любовта: може и да те разочарова отначало, да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, липсват й витиевати словосъчетания, придихания и (най-често нищо не значещи) многозначителни уж метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които така си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти. Но внимавай! Точно когато решиш, че пак си се излъгал... че някой идиот отново ти е подложил динена кора, вързали са ти тенеке на задника... точно тогава с нещичко незабележимо и толкова обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот уж, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза в сърцето ти и то усеща спазъма на Голямата тръпка... Ти политаш, мили мой! Ти вече не си същият. Тя те е инжектирала неусетно с най-сладката отрова - с любознателност към света, с любопитство и състрадание към човека и всяко живо същество във вселената, което си щъка угрижено под слънцето: а ето, ти вече си влюбен в тоя странник, изкушава те неговото страдание, мечтите му, как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от какво се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към божественото у него... Това е. Черупката ти е строшена, щитът - разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти си обсебен от Нея - Тя те е направила частица от човечеството, едновременно силен и безкрайно слаб и нежен - венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса".
Знам какво би раздвижило тинята на обществения интерес: ей тия мои статии в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков работят в чест на "Кардиф". "Кой е тоя, бе? - питат се вероятно вече. - Какво толкова е написал, та статиите му са правени с такова самочувствие!"
Следва
Редактирано от МММитов (07.08.2006 07:57)
|
Въведение ІІ
Въведение ІІ
