Въведение ІІ

("Санаториумът на интелигентите") ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ (2.)

_{Продължение от 27.10.}

Хитрост и манипулации - това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, понякога много пари... Това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна във властта. "Дръжте парвенюто!" - зове именно Госпожа Франческа*.

А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната шума. Фините шумове, долитащи до теб, които подсказват, че всичко наоколо е живо, диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост. Разкошен дар си, Живот!

Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, па той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено може да се напише нещо красиво". Това - по повод стихотворение от "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни, но общо взето държеше да ми го покаже.

Тщеславен ли е бил земният Иисус???

И още как! Много, ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост - що, като е бил (възможно и сега да е) истински бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта. Материалният бит го изхвърлил от греховната Земя като чужда субстанция, както примерно морето изхвърля подутия труп на удавника, понеже е изгубил умение да се справя с вълните.

Във филма "Томас Бекет" Кралят (Питър О'Туул) уби праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става досаден за Негово Величество, да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после - показателно! - убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест и тържествено шествайки сред слуги, грешници и те като господаря си, отиде да пали свещи, да коленичи, да се моли, и накрая - с прояснено лице: да държи патетична реч за величието на нравствеността, разбира се. О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!

Ей таз амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в тоя живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени, като обяви пред четири пияндета, без да броим приятелката му, че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям - рече, - като теб." "Така ли! - разтваря се златната ми уста. - Че какво общо имам баш пък с тоя?!" И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в борбата със столипиновските крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, тоя път три пъти по-убеден: "Не, сериозно!... Много ми напомняш на ирландеца О'Туул във филма за Томас Бекет".

16.11.1998. Двайсет дни - нито ред.

На 27 октомври към десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с Re. към "нашето си местенце край реката". Re. се промъква в гаража, ето, настанява се на предната седалка, отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам още един стар акумулатор във веригата, както съм го правил десетки пъти, и в мига, когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният - пластмасовият, акумулатор се разлетява на късове, в буквалния смисъл - гръмна, оплиска ръцете и лицето ми с киселина. Облак бяла пара с люта миризма изпълва гаража. Re. изскача от купето, втурва се да отваря и другото крило на вратата. Полива да си наплискам очите с вода от пластмасовото шише.

Три-четири дни лявото око бе кърваво; слава богу! - без ходене на лекар, без капки, без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол!... Мисля си по тоя повод: как уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, не подозираме колко близичко са Нещастието, Смъртта. И ми "изгрява" новозаветната мъдрост за преходното материално, за силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека.

Обявявам на разтревожената Re. по телефона, че тая неприятност има и положителна страна: няма как, налага се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.

Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост се таи в женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на всичко знаещи, с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава оная, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини сме унижавали с юнашки егоизъм. Като ангел от Небето слиза рани да превързва, от нас самите да ни пази.

При всичко, което Re. е сторила за мен, тия приказки са нередни, нещо кощунствено има в това, че ги записвам. Понеже не състраданието е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани. А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни - не винаги осъзнати и от самата нея - импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболийките, които крият кодове на познанието... То е излъчването на царствено великодушие у влюбената жена.

Но ето, отплеснах се, крайно време е да спра по тая тема.

_______________________________________________
_{* Вж. във "Въведение" двете реплики от 03.05. и предпоследния абзац на есето "Ястреб плячка не дели" от 28.06. пак в тая тема.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: