УЧИЛИЩЕ*
Шумят и отшумяват ветрове.
Те разпиляват
на грижите световни пепелта.
Да стъкнем
огънче от старата жарава,
да се върнем
към детството като във стара къща...
Забравихме ли ключът й къде е скрит?
Дали под изтривалката от стара черга
или под скърцащия праг?
Уви,
ръждясала е старата ключалка
и превърта мракът големи,
блеснали очи
от любопитство:
какво ли там се крие?
Съкровища от мигове,
на купчинки, като ориз...?!
И там - учителят,
за всяко малко зрънце
подробно обяснява,
изпива чашата горчива,
горещи се,
чертае тебеширени реки от знания
и самота.
Самотен и до днеска той е:
след тридесет,
след петдесет,
след петстотин години.
И това е
най-страшната от всички самоти.
-------
Сега сме поколение
от възрастни,
една гора със яки корени,
с корави клони,
и къщата на детството се е снишила,
потропва със бастунче и разнася
по шепа жар за всякое сърце.
Учител на учители се чувствам.
И в тая глъчка на сърцата избуяли,
чувам -
свирят тънко,
отшумяват
събития и хора.
Ала гори пак огънчето -
че сме живи,
докато се учим,
докато сме ученици,
докато животът -
тая класна стая,
с могъща длан обгръща рамената ни
и ни говори...
А пък ний го слушаме
с по детски блеснали очи.
__________________
* От сб. "Кардиф" (1998).
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Порто Фино
Отговори
Цитирай
