Въведение ІІ

("Санаториумът на интелигентите") "FREE EUROPE" (3.)

17.11.1998. Отново по темата "Свободна Европа". Двучасовият разговор в софийското им студио на водещия Иво Инджев с "хипара", както сам се представи, Васко Кръпката... Няма да е пресилено да се каже, че в българската секция на тая радиостанция работят част от най-добрите български журналисти; каквито и кусури да им откривам, то са неслучайни хора, доказани таланти. Снощният диалог между водещия Иво Инджев и емблематичния рок-певец на прохождащата у нас демокрация, мисля си, е сред най-доброто като начин да се внушава, че България вече не е същата, че - няма как! - под каквито и табели да се крие, Комунизмът няма как да възстанови позициите си.

Видях и себе си в артистичното нехайство, в непукизма на певеца на блусове и балади. Всъщност нито е непукизъм, нито е нехайство, защото иначе нямаше да ни боли заради съсипията наоколо... Та Васко Кръпката разправи как по онова време карал стария си москвич като частно такси и на Десети (ноември) в колата си качил леко пийнала клиентка, чийто приятел бил нещо си в УБО-то*. УБО се грижеше за висшите партийни и държавни кадри, всяваше особен респект сред простосмъртните. От тая подпийнала дама Васко научил, че Тодор Живков е свален и т.н. Не й взел пари за курса. Вечерта отишъл с момичето си при приятели и от радост всички се напили. Самият той изкарал банджото си, излязъл в нощта, свирел, пеел, разхождайки се по необикновено оживените в оная нощ софийски улици, а шофьорите на някои коли присветкали насреща с фаровете си като знак и поздрав за нещо празнично...

Вярвам, било е тъй. Сантиментален, красив епизод отпреди девет години. И си спомних почти същото. Като таксиметров шофьор, с жигулата карах около 35-годишна интелигентна и симпатична жена. В приповдигнато настроение тя разправи - точно когато бавно минавахме ниското място в подлеза на Коматевския възел, спускахме се откъм Централната жп-гара Пловдив към булевард "Южен"... Та точно там, докато се промушвахме между трите колони движещи се на фарове коли, тя спомена как увиснала челюстта на бай Тошо, как сащисано гледал какво става в залата на Народното събрание. "И всичко съм записала на видеото" - завърши моята спътница. После, вече като слизаше, каза, че тъкмо се събират група приятели да отпразнуват случая, ето затова се е натоварила с тия чанти: мъкне ликьор, водка и уиски, бадеми, фъстъци, три кутии шоколадови бонбони и видеокасетата със записа. Ще си въртят таз касета, ще се кефят как виснало ченето на ошашавения дърт тарикат бай Тошо. Това бяха думите й: да отпразнуваме случая.

Други аналогии... Васко Кръпката отишъл да се запише за член на Екогласност. Аз пък се завтекох за учредяването на първата Демократическа партия (автентичната). По-късно формираната, т.нар. софийска Демократическа партия, чрез фалшифициран протокол иззе правото за регистрация под това име, обяви се за приемник на традиционната, съществувала и кратко подир 9.ІХ.1944-та Демократическа партия. Същото стана и с първия Съюз на демократическите сили, чийто строители бяха елиминирани с подправени протоколи. Така се пръкна Жельовото СДС, така се пръкна Демократическата партия на милиционерския доносник Борис Кюркчийски, който нареди пък Стефан Савов за лидер, същият всеизвестен госсин Савов, когото за наглата безскрупулност и лисичи нюх във вътрешнопартийните игри между някогашните три формации на ДП наричахме под сурдинка "Дон Корлеоне".

Да-а, спомням си как от чисто любопитство се завтекох на първата официална сбирка за учредяването на първата Демократическа партия, което стана в салона на пловдивското кино "Балкан". Спомням си къде паркирах жигулата, препълнената зала, как празнично се вълнуваше множеството, как попълних бланка за членство. Било е 7 януари 1990. Хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като го пиша сега.

Къде са днес ония вътрешно осветени от еуфорията хора! За дни се бяхме почувствали общество на равни, доброжелателни и свободни граждани. Бяхме преизпълнени с мечти. Бяхме сякаш до един безкористни, самопожертвувателни като влюбени. Сърбяха ни ръцете и душите час по-скоро да изринем онова мъртвило.

Моят роден Пловдив като да разцъфтя в снежната зима. По булевардите и площадите наизлезе сума народ. Гази тоя народ преспите, ръкува се и си пожелава здраве и късмет, мръзне по митинги и събрания, уверен в своята значимост.

България зависеше от нас - шега ли бе? Очите ни гледаха бистро, а някакви сенки - познавах неколцина "от голямото Добрутро"... виждах да се мотаят посивели наоколо, да се присламчват, свалили тенекиената си маска от лицето; просто за пръв път ги виждах с човешкото им лице - помръкнали, не така нагло самоуверени в позата на праведници. Гушеха се отстрани. Гледаха ни иронични, леко притеснени. До вчера думата не можеш да вземеш от тях, самодоволни, надменни, смалиха се някак, станаха на вид безобидни. Най-наперените изчезнаха, затвориха се по вилите си или на село. Докато по-обикновените, общителните между тях ей тъй ни говореха: "Почакайте, ей вие там, демократите! Комунизмът не може ей така да си иде, за една нощ и хоп - събуждаш се господин или госпожа?! Това сега е прочистване на нашите редички! Един милион партийни членове на БКП да не би да се изпарят тутакси!? Ний пак сме тук!** Изобщо не сме мърдали оттук. Ще ви дадем да си поиграете с властта на кукли, па - кога решим, пак ще си я вземем. Ще видите! Не бързайте да ни отписвате".

Тогава тоя бард от бедняшкия работнически квартал Подуяне с ония улички на ужасяваща беднота край старото игрище "Герена", с плешивите плъхове край канала с помията, с ровещите из купчините боклук и сгурия кокошки, кучета и прасета... Живях с тая София, Татова София на крайните квартали, нищо, че по националното радио често въртяха мазен шлагер - "София, фупафа София" - пееше лигаво май мексиканска банда пишман-музиканти, някакви си там "Лос Мучачос". Живял съм там като студент на квартира (ул. "Георги Гачев" № 20) у погражданили се шопи в далечната 1968-ма.

Та Васко Кръпката, тая палава душа, се изкрещя пръв: "Комунизмът си отива!" А моя милост от март 1990-та до март 1991-ва дращех статии за победилата Демокрация във вестник с красивото заглавие "Демократическо ЗНАМЕ"...

Наивници ли сме били?... Не мисля. Това е животът. Каквито и да сме - хубави, лоши, егоисти или кариеристи, комунисти и в червата или демократи, мекерета или ченгета - всички ние, живите днес българи, сме само брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали тая част от Балканите от 1300 години. Затова си дължим човещина един-другиму. Ама то не е попска бръщолевеница, а единственият начин да не се самоизтребим, да не хлопнем кепенците на Отечеството.

Когото и да съдим, да го съдим като човек от нацията! Има такава притча в Библията, за заблудената овца... Оптимист съм в тия работи. Страданието има свойството да пречиства, да обединява разпиления народ пред вихрите на връхлитащия отвън хаос. Да се отнеме на Комунизма и Национализма, и на фанатичната ярост изобщо... нравственото основание - не е елементарна работа, както им се струва на припрените и затова готови лесно да се отчаят млади българи.

_____________________________
_{* Управление за безопасност и охрана.

** Девиз на пребоядисаните комунисти от страниците на техния партиен вестник.}

Екстри: