Крайпътен ресторант

(ДАНКО) (5.) ФИЕСТАТА В ХАСКОВО

1.ІV.1984., Пловдив

Здравей!

Бях в Хасково, завчера се върнах и искам да ти се похваля: "Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"

Закъснях там за тая "Южна пролет-84", та не можах да чуя доклада на Николай Петев (четен от Христо Стефанов, литературен критик от "Лит.фронт"), в който мимоходом за мене било споменато, че съм използвал нещо от Пеньо Пенев, а иначе книгата ми "Сутрин рано" нищо не струвала. Затова пък аз четох едно писмо там, пред целокупната благопристойна млада и не съвсем млада смяна, включително и пред шефове на днешния литературен живот у нас, като д-р Иван Попиванов, който водеше дискусията за дебютната книжнина през изтеклата 1983 година. Не споменах до кого беше адресирано това писмо, а то с обратна разписка бях го пратил пет дни по-рано (на 23 март, т.г.) лично до Георги Джагаров, франко: Държавния съвет на Народна република България.*

Имаше ръкопляскания - нестройни и разпокъсани, а после "говорившите", общо взето, се правеха, че нищо не са чули, но самият Попиванов, който е секретар на СБП, се впусна разгорещен доста подробно да ми отговаря, а и Христо Стефанов използваше мои реплики от писмото, за да нахвърля някои свои възражения и назидания към младата смяна в литературата. (Какви високопарни думи, а, какво ще кажеш!)

Вечерта имаше литературно четене и там пред почти пълна кинозала всеки от петнадесетте поети-дебютанти от 1983 година чете по едно свое стихотворение. Четох стихотворение, което ти не знаеш. Ето го**.

Казаха ми, че Любомир Левчев, който бе в залата, бил ръкопляскал най-силно на това стихотворение. Много момчета след това дойдоха при мен да ми кажат, че им е харесало. Но... на следващия ден (29.ІІІ.), когато трябваше да се прави голямото литературно четене за закриването на хасковските литературни дни "Южна пролет", аз си обрах крушите рано-рано и заминах за Стара Загора, където бях на празненството по случай 50-годишнината на моя приятел Михаил Берберов.

За какво ти ги пиша тия работи, брат ми! Ами мисля, че отговорът е: Защото искам да ги махна от главата си и да ги забравя час по-скоро. Истината е, че чакам отговор на писмото си до Джагаров. Може да тресне гръм, дай, боже! Може и нефелна работа да излезе всичко. Но важното е, както казваш и ти, нещо да се върши - стига мълчание! Никой няма да ни оправдае утре-вдругиден, че сме мълчали и сме си траели. Тук не става дума за скромност. В изкуството, струва ми се, скромността намирисва на мижитурство.

Радвам се заради твоята Любов (моля се и ти да я пишеш с главна буква). Все пак не забравяй, че твоето момиче едва ли ще ти прости, ако си по-силно влюбен от него. Жените обичат да бъдат измъчвани в любовта - това: от моя горчив опит, брат ми...

Чета стиховете, които си ми изпратил с последното писмо, и си мисля, че всичко при вас, двамата, е наред, щом още не си почнал да й посвещаваш стихотворения. При подобни обстоятелства и аз преди седем години преживях възхода и залеза на една чудна история. Следи ще намериш в "Сутрин рано" от нея - стихотворението "Дъжд в следобеда". Уви, всичко прекрасно на тоя свят е твърде-твърде кратко. При мен е тъй. Дано при теб е по-иначе! Искам да кажа, че познавам няколко добри изключения в тая област. Истина.

По стихотворенията ти...

Образни са. Поетични са. Цикъл... Готови са за книга. Оставят място и за читателя - да поразмисли. Не го задушават с думи. Обаче... Моите изисквания на читател към теб са много по-големи. Искам не ретроспекции, не картини, не благозвучна поетическа реч. Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в тоя, вече нейовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

Страшна сила е тая твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само там слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта - от всяка друга област на земята българска.

Много е хубаво това:

Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат.

Тук си ти и никой друг. Това е съдба, не стих... Кара ме да надникна и в себе си, от друг ъгъл - който ти ми предоставяш, Поете. Има въпрос. Има драма.

На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но няма как.
И кожата си с огън да измия,
момче от село ще остана пак.

В тая част на "Самота" само последният ред е силен, на нивото на първото четиристишие. Значи, първите три реда трябва да се променят... Е, така мисля, така ти го пиша; но ти решавай как да бъде! Може и да не съм прав.

Следва

___________________________________________________________
_{* По онова време Г. Джагаров бе Зам.председател на Държавния съвет на НР България. Вж. двата постинга с текста на писмото от 02. и 04.08.2006.

** Вж. постинга от 05.08.2006., стихотворението "Не бях злопаметен".}

Екстри: