Въведение ІІ

("Санаториумът на интелигентите") ПАСТИРЪТ И СТАДОТО

24.12.1998. Утре е Коледа, Рождество Христово.

Милият Петрович (Петър Петров)!... Той бил за смъртното наказание. "Да се изпълняват присъдите! - обажда ми се по телефона вчера. - Иначе, да ги оставят цял живот в затвора, е нечовешко. Ще напиша статия по тоя въпрос и ще я публикувам." Кой ще му публикува статията, дявол знае, но ми е чудно що пък баш халът на осъдените на смърт го е вдигнал в тревога, та пробвам за повече светлина: "Не спори ли тая чудесна идея с твоето религиозно милосърдие? Значи, да ги разстрелят, казваш, е по-харно, тъй ли?!" "По-добре е!" - отвръща убеден... Та си мисля: и човеколюбието си има своите гримаси.

Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е! Той не може да бъде пастир ей така, сам по себе си. Тъй че стадото със своите си грехове и катаклизми осмисля съществованието на самия пастир. В опозицията "народ-власт" все пак народът е невидимата страдаща, но раждаща и отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, но всъщност са изпълнители, слуги на духовни енергии, които самият народ е вложил у тях.*

Така германската нация - една от най-изявените творчески нации на континента, е истинският виновник за идиотщините на националсоциализма, руската нация - за идиотщините на болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено да бъдат обвинявани цели народи, но нали всеки народ формира свое общество, където в борба надделяват едни или други идеи... Така е! Истинските духовни лидери (Тодор Живковци, Жан Виденовци, Иван Костовци - в нашия случай!) не са водачите и властниците във видимия спектър, а учителите са истинските духовни водачи, изречено в тесния смисъл на това понятие. За България те са двама-трима за цялата ни многовековна трагична история: Климент, Евтимий, Левски... Паисий не; той е предвестник, нещо като Йоан Предтеча, дето кръщавал във водите на реката Йордан и говорел на народа: "...Иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата" (вж. Лука, ІІІ-16), па пояснявал: Който ще дойде, е над мен, защото е бил по-преди от мен - преведено от гръцки в Йоановото евангелие (І- 15) не особено сполучливо: Идещият след мене ме изпревари, защото съществуваше по-напред от мене.

Величаят Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, тоя си остава чистопробен хъш, което (въпреки благородното покритие от днешно време вследствие спомени за митотворчеството на Вазов) си значи "баш вагабонтин и нехранимайко". Ако смъртта е логичен завършек на един стил, то ужасната сеч над тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов насред София в далечната 1895-та се вписва съвършено в стилистиката на целия му раздиран между Добро и Зло несретен живот на далновиден строг държавник и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл: жена му Поликсени - "ръст по-голям от среден, жива, много бледно лице... черни и големи очи", както я описват, била външно спокойна, сдържана благодарение на силна воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания си, умиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й бил забързан, с кратки думи и изрази, често прекъсвани от дълги паузи... Тая жена в бита си е забележителен характер, ала кой между нас забелязва това!

Изобщо, странно ми е присъствието на гротеската в подтекста на националния ни пантеон от "светци", като Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... все задъхани, потни честолюбци, ще речеш: добрата версия на общо взето непривлекателния, но силно жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме друг тип характери, да ни служат и те за пример?!

Имаме, разбира се. Но тия, дето са заемали длъжността учители и възпитатели на народа (т.е. нашите публицисти и писатели класици), не са сметнали здравословно да ни ги представят. Родната историческа памет е в плен на синдром за малоценност изглежда, щом бъка историята ни от едностранчиво развити, огреяни от фанатична страст лица, които поради ужасната им кончина ни ги налагат като единствено достоен за следване пример.

Е, добре, но дали е задължително да се умира! Какви са тез Пирови победи с цената на кървища, сеч, трупове?! Противопоставянето на всичкия свят, който не е съгласен с нас, липсата на умение да следваме гъвкаво, но неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата ни, дори нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки (в дипломацията ги зоват "компромиси"), страстното настояване да постигнем максимума от мечтите си - това ли е есенцията на цялата ни История? Колениченето пред саможертвата на националните ни герои защо изключва респекта пред достопочтените, не по-малко драматични образи на талантливи и строги стопани, умрели от естествена смърт в постелята си, но оставили образец как човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Иисус тук, на Земята? За да се въздигне в духа, за да царства в небесата, задължително според легендата трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.

Както се представя общото ни минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял романтизъм, докато ни е нужен много по- съобразен с реалния живот рефлекс към себе си и към многоизмерния свят отвъд границите на България.

______________________________________________
_{* На чаша бира вчера, 13 август 2006-та, убеждаваше ме един приятел философ колко масовият българин не проумява каква ценност за България е възкресителят на демократическия централизъм вождът, т.е. Командирът, г-н Иван Костов. Бел.м, Г. Б.}

Екстри: