Крайпътен ресторант

(ДАНКО) (5.) ФИЕСТАТА В ХАСКОВО

Продължение

Не обичам редове, като "Чакам в нощта като бог" (от "Нощен автостоп"), "Навеждам гордата си глава" (от "Постеля за щурец"). Няколко пъти вече чета и препрочитам целия цикъл и пак ще кажа: стихотворението "Самота" ти е най-хубавото. Тук звънтиш като струна. Това може да ти бъде програмно стихотворение, защото най-добре те изразява, поне доколкото те познавам, добри ми Ромео.

Поред... "Вечеря" е доста статично. "Богатство" ме подразва с известна декларативност. Не разбирам това "Грош да зърна в тревата/ - правя от него звезда". В "Жътва" има недокрай оползотворени възможности, които предлагат иначе добре намереният тон и гледна точка. "Косачи" е интересно, но без последния ред; тук е нужен друг край. "Сбогуване" е добро, честно; в последния стих "но"-то е излишно. "Задушница" не мога да го проумея, има нещо насилено в идеята ти тук. "Елегия за рибата" е недоработено стихотворение; "плюят си върху късмета" ме подразни. В "Талян" откритието, което крепи цялото стихотворение, се съдържа в последния ред; малко нещо е разцентрован тонът с тия подвиквания с "чуденки" накрая и с двата въпроса. "Орис" е добро, но не повече; а тук можеш да бъдеш много-много по-драматичен. Завърти го малко и към себе си, към хората - но по-пряко, като въздишка и стон, че се примиряваме! "Нощен автостоп" - добра идея, лошо изпълнена. Защо държиш непременно да заковеш стихотворението с едно обобщение? Като че ли не разчиташ твърде на усета на "читающата публика"... За "Самота" казах. "Постеля за щурец" не го разбирам. Изобщо, у тебе това е някакъв особен мазол на душата - да плашиш народа с гробищни истории, които звучат сомнамбулно. Не съм ли прав? Последното - "Съдба", не говори зле за автора, но изведнъж ми отваря очите за Борис Христов: че той всъщност не е голям поет, а е виртуозен поет.

Литературата от 30-те години на нашия век е погребала няколко дузини не по-слаби майстори от него. Уви, така е. Ще пошуми, ще пошуми... и ще се забрави. Брат ми, искам да ми повярваш на това, което ще ти кажа: върви си по свой път и не се опитвай да бъдеш на всяка цена метафоричен и виртуозен. Аз, например, откривам чисто поетически слабости в "Предсмъртно" на Вапцаров, да речем: повторението на една и съща рима в първата и във втората строфа, или дори възгласът "Какво тук значи някаква си личност!" И все пак това стихотворение е много по-добро от тонове изящна словесност.

Разстрел... И след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.

Нито е просто. Нито е логично. Страшно е!!! Бъди здрав! Ж.

БЕЛЕЖКА от днешно време:

Част от коментираните тук работи влязоха в единствения издаден приживе цикъл на Йордан Кръчмаров: в "Общежитие" - сборник, обединяващ единайсет неиздали още самостоятелна книга поети от далечната 1985-та. Който се интересува, би могъл да види поезията на Данко в тая, както сполучливо ги зовяхме, "братска могила" с предговор от споменатия вече Христо Стефанов. Под наслов "Цялото ми богатство" двайсетте къси (от по осем стиха) творби на тоя изящен поет от Добруджа ще открие, който желае, между страниците 125-та и 146-та. Едва когато Данко се спомина на 38-годишна възраст от трети инфаркт току след рецитал в Толбухин (днешния Добрич), светът сякаш обърна внимание на стиховете му. Но аз зная, че между ценителите на младата лирика той имаше не малко почитатели - селяни и хора от града, които много го обичаха. Отчаянието, което ще доловите в лириката му и заради което приятелски съм го заял, няма нищо общо с наглото позьорство. По-нататък в тая поредица ще покажа и други негови "работи". А сега ето стихотворение, което ме връща към лепкав от мараня августовски ден, изправен сред обраслите в троскот плочи на мъртвите от Гурково (12 км от Балчик) заедно с двете ми, тогава още невръстни, дъщери пред гроба на Данко.

РИЗА ЗА ХРИСТОС

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

Йордан КРЪЧМАРОВ*

__________________________________________________________
_{* В оригинала се е писал Йордан ДИМОВ, по името на баща си. Стихотворението е пратил с писмото от 11.ІІІ.1981. То нямаше как да намери място в добре сресаната тенденциозна периодика от Т. Живково време... tisss}

Екстри: