Въведение ІІ

Ти, жалък, подъл, скучен шут - прощавай!
За по-голям те взех: каква съдба!
Но виж, опасно е да се стараеш
премного...

Уилям Шекспир, "Хамлет", из ІІІ действие

("Санаториумът на интелигентите") ЖИВЕЦЪТ-ЖИВИЧКОТО-ДЯВОЛИТОТО В ЛИТЕРАТУРАТА (1.)

_{Продължение от 23.01.}

Чета "Любов в ада" на пловдивчанина литературен критик Димитър Кирков. Роман. Неумело написан, въпреки очевидната литературна рутина и енциклопедичните познания на автора. Две съществени особености: 1) Писателят е недоверчив, притеснен от простолюдието; казано направо, създал е галерия от простодушни, неуки, невъзпитани първични типове от средите на фикцията "народ". Няма любов към тия хора, затова образите им не са му се удали, получили са се скици, лъхащи схематизъм и предубеденост интелигентска, т.е. - леко снобска; 2) Преиначаване на атмосферата в годините 1942-44-та, възпроизвеждане на стереотипната за родния соц.реализъм представа за народа, влюбен във всичко, що иде откъм Русия...

Какво се получава? Някакви балкански простаци примират очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде" - фразичка, изречена първо от емигранта Аркадий Николаевич, приятел на енигматичния българин Йона. Тая фразичка цитира Дионисий (главният герой) и простоватичкият му хазаин Цочо размекнат ги превежда: "Душа да ти е широка", па кани младия си гост разнежен, зарязал неприязънта към гражданята. И се потвърждава максимата "Не е важно какво е било, важно е как е записано". Таз манипулация тук е неприятна; случва се обаче да бъде симпатична, т.е. да извисява. Ето пример.

В "Записките" Захари Стоянов съобщава за овчарите от селата около Котел - Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които зиме и лете извеждат стадата в Карнобатското поле и Добруджа на паша. За тоя, дето е бил овчар сред овчарите, "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение" (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 40). От тия е населявана Добруджанската морава. Но я прочетете как ги описва Йовков! Какво душевно благородство, какъв фин усет за духовното, каква смиреност, какво човеколюбие!... Да се чудиш - туй същите тъпи кратуни ли са или ангели небесни?!

Като българин съм наясно, че Захари Стоянов е правдивият от двамата; па и що му е да лъже!... Манипулацията на силно религиозния Йовков обаче създава толкова разкошна представа за същата таз невежествена кал, че няма как да не те очарова, да не те изкуши да погледнеш човеколюбиво на тия, от които си произлязъл. Едното е документално вярно, другото - романтически красиво. Литературата обикновено търчи по красивото; виж, грозноватото - нека го описва Публицистиката!

Между Захари и Йордан бих си избрал Хемингуей от "Сбогом на оръжията". Какво като е американец! В океана на цивилизациите предпочитам да следвам най-добрия учител, откъдето и да е - това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Не, че не ценя публицистичната страст на "Записките" или Йовковите добруджански светци, но у Хемингуей за мен лично има толкова пространство над главатаа и такава дълбина под нозете, че директно ме отпраща към непреходността на библейските текстове: да речем, към страданията на праведния Йов, към Соломоновия "Еклесиаст" или към горкия плач на Йеремия.

Йовковият Моканин е величествено нежен, но е самотник, отшелник някакъв; Хемингуеевите герои от "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са грешни, жизнени, много по-интересни... И може би точно с това ме привличат повече от нашите местни восъчни постници или космясали караконджули в литературата ни. Бива да съпостави човек Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оцени истински най-завършения като философия в литературно изящество сред нашите класици в прозата. И все пак: и Захари Стоянов, и Йордан Йовков са преди всичко две страни на един и същи - български! - рефлекс към света. И това не мога да го забравя, като хваля Хемингуей.

21.01.1999. До късно снощи четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, урра-а! Как да похваля достойнствата на тая книга, това ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам аз! Говорих с Re. по телефона, и доколкото схващам от напътствията й, не бива да съм рязък в рецензията. "Посочи известни качества, нали!" Хубаво било, според далата отсреща, да наблегна на достойнствата; да речем - Пловдив като алегория на България в години на война... Ай, тия жени!

Потискайки естественото си мъжко влечение към яснота и справедливост, хващам се да ровя из библиотеката: тегля книги, мятам ги към бюрото. Ето заглавия и автори.

Първо - "Докато чакам залеза" (сборник разкази и новели от Николай Казанджиев, издаден в 1979-та. Поради что ми е тоя сборник, да ме пита някой? Ами понеже Кирков е тукашен, пише за Пловдив). Значи, да съпоставя двама пловдивчани как описват родния ми град.

Второ - "Някога в Цариград" от Христо Д. Бръзицов (документална романизована сага за македонската трагедия след Руско-турската война от 1877/78-ма, книга покъртителна със своята прямота; от всяка страница лъха обреченост чисто българска. Това... за сравнение с тромавия претенциозен слог на Д. Кирков, където фасадата надделява над представата).

Трето - книгата на Николай Хайтов "Вълшебното огледало" за българската реч и префасонирането й; публицистични размишления, блестяща, страстна публицистика; тая книга ми е за да си изясня собствените ми наблюдения над "Любов в ада" като стилистика).

Четвърто - сборник от три романа на Емил Калъчев (тоя сборник се появи в 1989-та, годината, когато е отпечатан и романът на Д. Кирков. Книгата на Емил ми беше нужна да си обясня защо подробните научно достоверни сведения от Балзаков тип бъркат на литературната тъкан; понеже в прозата на Е. Калъчев случката обикновено води, а не авторовата воля).

И пето - за десерт, за собствен кеф, да сравня мои си разсъждения с ефирно-лекия магнетичен стил на американския арменец, посегнах към "Некролози". Животът е суета! - гърми и трещи от дяволитите есета на Уилям Сароян. - Търси важното в шарениите! Там е библейското семе на мъдростта.

Следва

Екстри: