Въведение ІІ

("Санаториумът на интелигентите") ЖИВЕЦЪТ-ЖИВИЧКОТО-ДЯВОЛИТОТО В ЛИТЕРАТУРАТА (2.)

_{Продължение от 24.01.}

И ето що се получи! Отгръщам напосоки Сарояновата книга първо. Посегнах към нея, може би защото снощи в телефонния ни разговор от час и половина аристократката Re. ми напомни как преди години настойчиво съм й препоръчвал много внимателно да прочете въпросната книга, както - между другото, подчертал съм бил! - внимателно съм я чел и аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те, открила към страница 40-та кола неразрязана, т.е. въобще неотгръщана от наше величество. Та отгръщам напосоки да се уверя, че наистина е имало слепени страници, които Re. гневно е разрязала, както твърди - с кухненския нож някога, и... И чета на страница 173-та некролог № 126, където ето що пише:

Преди двайсетина години (...) братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото започва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. По тая причина киностудиите, готови да работят с мене, се отказвали дори да ме потърсят. Уверих братовчед си, че е много мило от негова страна да ми го каже, но това ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито пък смятам, че това положение е неблагоприятно за мене, тъй като съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче - ми каза той. - Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне малко талант, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за глупавите детски издръжки?" Отговорих му, че и това ми стига и че успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото желание да се оправят в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст бе да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

Преписвам почти цялата 173-та страница, защото - като я прочетох, зяпнах от учудване, от изненада: зад хитроватата усмивчица изпод висналите рачешки мустаци на тоя арменец Сароян имаше недвусмислено послание точно към мене - отговорът на оня въпрос, с който почнах и почти двучасовия си нощен телефонен разговор с Re. Кой ми пъхна пръста баш на това място от книгата?!... Повтарям: посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. е била права снощи между 11 и 12 и половина да ме укори, че горещо й препоръчвам нещо, което аз самият не съм имал търпението да прочета внимателно и докрай, ами съм го захвърлил още около четиридесетата страница. Да, за съжаление следите от кухненския нож на прилежната Re. стоят като веществено доказателство за суетността ми и собствената ми немарливост, въпреки че ако аз бях рязал, щях да го направя фино и нямаше да личи, а не да гледам сега някакви дрипели от някакъв си тъп уред за рязане на хляб... Обаче питам се все пак: А бе, какви са тез "случайни" съвпадения, давол да го вземе?!

25.01.1999. Вчера, като си пиехме кафето, както става през последните месеци, Емил* подхвърли по повод наброските ми от прочита на "Любов в ада", че Д. Кирков по стил вървял в стъпките на Иво Андрич. Нещо в тоя смисъл каза. И още: че самият факт, дето съм натрупал към двайсетина страници разсъждение по въпросния роман, вече подсказвало, че все пак има постижения у автора. Накратко, насочваше ме да съпоставям нещастния Д. Кирков не с хора от други континенти, а с писатели от Балканския регион... Великодушният Емил! Може би вече съжалява, че ми е предложил да чета тая книга.

Дали не е геройство, че Петрович в тия свои години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се е заловил за литературна дейност и къде със свои средства, къде с помощ от приятели издава книжка подир книжка, пет книги през последните седем-осем години, чиито продажби едва покриват разходите му по отпечатването. Това не е ли себеотрицание? Какви егоисти сме това ние, по-младите!

...Млад!? Карам 52-та си година. Александър Филев, мой добър приятел отпреди да се заселя в крайния квартал през 1979-та, преди две седмици заведох у Петрови да го представя като художник-живописец, и г-н Филев тържествено обяви, че подарява на Петрович ученически сборник стихчета с илюстрация на корицата - собствено творение, пък накрая си прибрал книжлето (една печатна кола обем, с картонена корица). Това ми съобщи Петър Петров снощи по телефона. Преди това същия екземпляр Сашо ми го подаряваше на мене, но аз тоя факт го запазих за собствени размишления. Странности... Ама приятел, какво да го правиш!

_________
_{* Е. Калъчев.}

Екстри: