Крайпътен ресторант

(ДАНКО) (8.) ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СОЛАРИ

Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани - вечната награда -
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите - комети - преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО

В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!

Гурково, 25 февруари 1984 година

Йордан КРЪЧМАРОВ

БЕЛЕЖКА от днешно време:

Писани през 1983-та - началото на 1984-та, двайсет и две години след смъртта на поета тия стихове се четат различно. Различно звучат. Такава лирика се утвърждава сама, без хвалители. Дрезгавеещите стихове на Данко са от нравствена система, непонятна за позьори като госпожа Франческа и множеството с мека китка и дълбок влажен поглед.

Пловдив, 17 август 2006 година

tisss

Екстри: