Въведение ІІ

("Санаториумът на интелигентите") ЧУВСТВО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

27.01.1999. Да простя ли!!! Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво си мислите? Че като ми опростите някоя гадост, ще си взема бележка, ще отчета вашето великодушие и ще се променя?... Това ли очаквате!? Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те, съставляват моя стил.

В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен тип, егоист, точно тъй. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят своите мизерии лукановци, татарчевци, иванкостовци, догановци, тодорчоновци и всякаква пасмина рогошлии, т.е. по-едри и по-дребни кокошкари по ген, казвам си; нека си въобразяват, че нещо ще им се прости, че ще се разминат с оня върховен миг, когато настъпва разплащането заради натрупаните лихви. Всичко, всичко - рано или късно, излиза наяве.

Глупаци!... Облякоха се в разкош и власт, ограбваха и продължават да мародерстват, понеже се смятат недосегаеми. Децата им се разприпкаха като козлета по света, учат ги и ги възпитават в най-престижните западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им - до колене, Памир им като бащиния; и сред апостолите на Христос остана да имат свое лоби, бъдещето им - постлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа ни оглушава с това кога се чукат с любовницата си, кога вземат душ и кога вземат хапче против мигрена, какво ядат, какво обличат и какво смятат да си купят.

Аман от суета! Глупаци. Възприемат се като върха на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги е забравил, почваме да се питаме: "Да, бе! Имената ни са познати, но как изглеждаха, кои всъщност бяха тия покойници?" Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се осъществявали в цялото си велико невежество...

Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, обречени да бъдат задминати и те на свой ред от идещите подире им... Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността!... Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око дребосък - вирус или някакво жалко едноклетъчно, е в състояние мамата им да разкатае. Как да простиш на такива наивници, питам!

Ала кой го е еня да ни го каже?! Отвориш ли уста, спускат се умковците: "Егоист! Самовлюбен!" Тава са им аргументите... И не усещат как цялата безмълвна природа се е затаила, отвърнала се е от нас. Ще ни се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. И всичко е явно. Всяко посегателство към живота и любовта понася отровното драконово семе на предстоящото уравняване на сметки"... Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с таз уста, но думите от друг са наредени; той гледа от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам ще си носи последствията, че е посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбирате, че това дотук е болка от обич, чудя се - по какъв начин ще трябва да ни се каже, че да го проумеем.

05.02.1999. Няма да престана да се учудвам... В едно състояние на "снежна вода", ни сняг - ни вода, т.е. - като попаднал в мъгла, без определени желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, преди обяд, към единайсет, почвам да ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми идва наум. Вземам ръкописа на "Ламски", прелистям, хваща ме досада, че тия 125 илюстрации ще трябва да ги рисувам наново, оставям смешника "Ламски", почвам да чета напосоки от тоя бележник... Не. И това не ми е интересно.

Ще ми се да изляза, да се разходя: денят е слънчев, първият хубав ден от няколко седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков, художника, оказва се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, че няма такова лице... Откривам все пак новия номер на Пампо, набирам; оттук ми дава "заето". Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката.

Да, отдавна чакам сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките", научен труд на Иван Маразов, и - пак нещо, свързано с траките, само че в по-популярна форма, "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от Драган Тенев.

И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства и известна мистична представа, до тия две сложих "Тибетското евангелие" за Христос. "Аха-а! - казвам си. - Траките са отпреди християнството!" С тържествено злорадство си го казвам; т.е., ние, натиканите в задния двор българи, сме - в гените си - още отпреди христовата религия... И в тоя момент ми изгрява, че Re. ми бе връчила преди година "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клати бръсната тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да купи. Точно туй мизерно книжле. Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега па къде се затри? Явно и книгите водят специален и таен личен живот. Habent fata sua libelli.*

Ето че подир половинчасово ровичкане из къде ли не откривам и тия "очерци" със захилен плешивко на титулната страничка. Старчето, което е самият автор, печално-весело ми се радва, а зъбките му - два реда царевични зърна, и - още по-смешно... под картинката на тоя симпатяга Сатсварупа даса Госвами чета буквално, ето, преписвам го: "евам парампара-праптам". Викам си: а бе, какви са тез щуротии! И като знам, че снобеещият Запад - и особено Щатите - са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и всякакви там разклонения, уширения и версии на древната индийска религия, реших... вече съвсем определено! - да огледам по-внимателно и туй шегаджийско книжле.

Защо надълго и нашироко, едва ли не тщеславно размазвам процеса на избирането? Може би - за да покажа първо на себе си, а после и на останалия свят, че каквито и да са прозрения, хайде, да не е "прозрения", да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър на бита, май обезателно се явяват в състояние на безволевост и аморфност: просто някой или Нещо те хваща за ръчица и те води при извора.

Следва

_______________________
_{* (лат.) Книгите имат своя съдба.}

Екстри: