Крайпътен ресторант

(ДАНКО) (9.) "ВСЕ ОЩЕ СЪМ ВЛЮБЕН..."

Хубаво е, че се наливаш в мъжка злоба, ЖОРО! Приеми го като поздрав!

Много си самотен, брат, в изпратените до мен стихотворения. Старо и младо днес се е втурнало да възпява, а ти тъгуваш ли, тъгуваш... Има нещо страшно трагично и страшно чисто в простичките слова, които си отронил с такава болка и злоба:

Скърбя за нещо, някога забравено
в кълбото от задачи, сред въпросите,
и иска ми се да извикам простичко...

Да, за тия стихове някои биха те изгледали накриво, ще кажат: я гледай го тоя, и той го ударил на идеология... Откъде ли бедните душици могат да знаят, че стиховете - преди да се напишат на хартия, първо се записват вътре в самото сърце! Нека си говорят, каквото си щат, важното е да издържиш болката от резеца, който ръфа душата ти, който къса сърцето ти. Давай така, пък каквото сабя покаже!

(Някак твърде общо ми звучи само "Поколение, здравей!". А "Съседът, моят приятел" - каква жестока драма! И жестока истина!)

Все още съм влюбен, Жоро! Малко е ненормално, но си мисля, че досега нищо не съм разбирал от любов. И "невръстното ми момиче" е ужасно мило и хубаво. Чистосърдечно, предано, великодушно... Дано да си остане все такова! Дано не го награби животът и "фалшивият му глас махалата да оглася".

Знаеш ли, време е да покажем на света какво мислим. Така че трябва да пишем и публикуваме книги. Стига с тая скромност и наивност! Мълчанието е също престъпление!... Защото бавно ще почнем да приличаме на онези, които се тупат в гърдите - "Ако няма какво да дадем на света, поне да си вземем нещо от него".* Смятам, че е грешно, грешно е, че толкова години не съм предлагал нищо за печат. Сега съм предложил... Да се надяваме, че нещата ще потръгнат по-решително.

Замислил съм цикъл разкази за хора с почти невероятни съдби. Разкази за хора, които съм срещнал случайно, но тези срещи са разтърсили наивните ми представи за човешката душа. Два от тях вече съм написал. Ще ти пратя да прочетеш единия от тях. А сега ти изпращам няколко стихотворения.**

СЪДБА

На Б. Христов

Видях - на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана,
в буркана, в който прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.

Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъда, и знам какво ме чака,
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно - просто си троша главата.

Извинявай, че толкова много стихотворения ти пращам, но как да ти кажа - твърде малко са хората, които познавам и които разбират от поезия... Останал съм на село като последен мохикан. Докога ли ще издържа?

Йордан КРЪЧМАРОВ

29 март 84, Гурково

____________________________________________________
_{* Подчертаният текст е от най-популярното стихотворение на Владимир Башев, поет, чийто стихове нашумяха особено подир нелепата му смърт (блъсна го лека кола). Благодарение усилията на майка му, която обикаляше софийските редакции, и на група негови приятели... усилено се заговори за тоя типично плакатен, партиен поет. Данко неслучайно се е изгаврил със стиха му.}

_{** Тринайсет са стихотворенията, от които тук преписах последното, посветено на перничанина Борис Христов. Данко беше въодушевен от поета Б. Христов, но и се шегуваше по негов адрес... "Идва ми - казва - от плажа, цял ден се пърлил, ама иде червен като морков, седи на стола насред стаята ми и повтаря: ай, какво ще стане сега, ай, кожата ми ще се обели! Какво да го правя, градски човек, не видял море сякаш." Човекът се е възползвал от Данковата слабост към екзотични птици, които прелитаха с ореол на богоизбраници в тоя отдалечен от суетата бедняшки край на България. tisss}

Екстри: