Крайпътен ресторант

(ДАНКО) (10.) "НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ"

ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!

Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.

Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мене. И какъв жесток финал!

Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

Всичко останало е бутафория...

Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а една дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у тебе, и ти много точно си го разбрал:

Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?

Настръхват, защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже – България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!

Дано Г. Д.* да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.

Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори и вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.**: "Носете си новите дрехи, момчета".

Уморен и прегърбен
в кръчмата на село
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.

Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.

И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.

Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
Нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...

Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.

Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов***. А после на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.

Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.

Гурково, 13.04.83.

С поздрав: Йордан Кръчмаров

________________
* Георги Джагаров.

** Стефан Цанев.

*** Георги Константинов.

Екстри: