Въведение ІІ

Системата на представителство не е нищо друго освен управление посредством общественото мнение.

Бенжамен Констан (1798-1874)

(Санаториумът на интелигентите) ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ (3.)

13.02.1999 До 1966-та живеехме под наем на улица "Люлебургаз" № 17 срещу Джендемтепе, в т.нар. квартал "Инвалиден". Имаше наоколо улици с ей такива имена: "Войнишка слава", "Лагадина", "Ангиста", "Завоя на Черна", Ниш", "Велбъжд", "Страцин", "Вериговска клисура", "Добрич", "Тулча" - като откъснати листове от календара на Балканските войни. Тая част на Пловдив, от двете страни на шосето за Пещера, от подножието на Бунарджика все на запад, та до разклона край Прослав, беше населявана от пришълци, бедняци-бежанци от далечна Македония, пострадали от войните или наводненията; хора от родопските махали се бяха омешали с придошли от Средногорието и от полските селца наоколо. Сред тоя гмеж от съдби като зрънца овес сред житото светлееха няколко семейства арменци, прислонили се от турските зверства в периода 1910-1915 година. Но не за тях ми е думата.

Зад високия човешки бой и половина тухлен зид, откъм съседния двор в задушните летни привечери звучеше по-особена музика, не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор мяукаше жалостиво-сладостно зад дувара под нависналата с прашните си вейки джанка. Звучеше грамофон.

Пиша това, а утре е Денят на влюбените, католишкият или протестантски Свети Валентин, и тоя спомен ми се върти не случайно от два-три дни в главата. Та зад дувара в 1960-65-та, спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, към 70-годишни може би: той - кокаляв, жилест, стъпващ с изпънат гръб и врат, въпреки възрастта, тя - масивна , но не тантуреста, с прибрани на кокче коси и румено, опънато лице на някогашна хубавица. За нас, махленските дечурлига, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото Белогвардееца бе изшилен, жилав и кокаляв, толкова Дебелата бе пухкава и заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница: нозете й под коленете, поне оная част, която виждахме, бяха дебели като стълбовете на уличното осветление... Бяха бездетни.

Пиша това и хвърлям по едно око към моя "минезингер", снимка в едър план на Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария, някакъв дрогерист или дипломиран аптекар, почитател на камерната музика, тайно от нея (тя тъй ми каза) й направил. Цветната плака я открива откъм съвсем нова за мен страна: унесено-отнесена... та затова и я кръстих таз фотография - само едно лице в полуфас - "Минезингера".

...Двамата саможивци зад оградата бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в приказна хармония. С никого от съседите не общуваха, живееха затворено и уединено зад прозорците със снежнобели перденца. От време на време младо семейство ужасно грациозни мъж и жена, вероятно техни близки, им водеше дъщеричката си - веселичко, скокливо и дебеличко момиченце на 4-5 години, което огласяше по за няколко дни пространството отвъд двуметровия зид. Говореха само на руски.

В тоя мой спомен има провиснала като уморена змия лоза покрай кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата. Има смокиново дръвче, към което никой не посягаше освен мен, и там всеки божи ден от май до октомври знаех, че смокинята ми е приготвила шепа или две от своите екзотични плодове. Няма сюжет, това е картина; стои застинала в съзнанието ми с аромата на една любовна история сред мириса на кръв от зверствата подир Девети (братът на собственицата на втория етаж леля Лучка бил екзекутиран като кмет на Цалапица, а ние живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж - наследствена собственост на бившата любовница или годеница Кица от Нова Загора, която се появи откъм нейната Нова Загора заедно с година по-големия от мен син, 14-15-годишния Иван и майка си, към 70-годишната гърбава Зюмбюла. По онова време бях ученик в VІІ клас и пред противния бабишкер - за да престане да ни тормози - изиграх веднъж сценката "Христос слиза от небето за второто си пришествие", но дъртата вещица и не мигна, подгони ме с налъм в ръка от пералнята; ако ме беше уцелила, отдавна оня Христос да гние в пловдивското централно гробище. Противни хора са новозагорците, оттогава съм се уверил, но друг път ще отделя специално внимание по тоя въпрос.

И значи, покрай нашите вакханалии от тихи мизерии плюс гласовити кавги между нагъчкани един в друг чорлави и мразещи отчаяно хора, оттатък дувара сияеше аурата на романтична любовна история, начената нейде в руските дворянски имения сред огромни свежи пространства от некосена морава и вишневи градини рано напролет; долавях тропот на табун расови коне, жерави - прелитащи високо под бухнали облачета над цъфнала степ и река, блестяща като сребърен накит, току-що подарен, поръбена по крайчеца от снежна ивица. Идилична Рус...! Едва сега, след като са минали 35-40 години оттогава, под пластове от провинциална простотия и непоносимост към чуждото откривам, че лекичко им завиждам на ония двамата, вероятно превърнали се в оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми: настръхнали срещу любопитните посегателства, свято пазещи великата тръпка на Любовта, щастливи дори в нещастието, че са далеч от родината си.

4.

Как упорито още от детската градина ни втълпяваха роднинско умиление към тоя далечен северен народ! В гимназията зубрехме наизуст цели глави от "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или нещичко от "Демон", или от "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Репин или морските пейзажи на Левитан... Какъв размах на човеколюбието, какво страстно жизнелюбие, боже мой!...

После се заровихме в необятната "Война и мир" с граф Болконски, непохватния Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия воински образи, облъхнати от патетичност, от идеализъм. Пушкин, Лермонтов, Гогол, магнетично лепнещият Достоевски, печално-нежният Чехов, кристално-вглъбеният Тургенев от "Записки на ловеца"... Съпътстващите ги случки от живота им, ту драматично назидателни (като дуела на Пушкин с противния женкар Дантес, свършил тъй неочаквано, вероятно понеже съдбата е объркала кой точно би било правилно да загине; или като заточеничеството на недооценения в тесния му приятелски кръжец Лермонтов) или битово скучновати (като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, но оставила дълбоки рани в душата му, екзекуция, или пък отшелничеството на заядливия и ненаситен за младата плът на слугините Лев Николаевич, който не можел да понася жена си госпожа графинята Софя Толстая). Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю... Дори руските думи за моето поколение малчугани от 1953-60-та звучаха чудесно и сладичко.

Но... в тая настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на руската история, както я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се нов обществен ред там във "великата братска страна", нашите учители, без да са си давали сметка може би, индуктираха в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че България е точно тук, на тоя смутен полуостров, обкръжена от противни съседи; а защо да не бяхме поне два паралела от географския глобус по на север, че да се гушнем с необятната руска съдба? Колко жалко наистина!

Подреждам само щрихи. Мога тонове факти да приведа като свидетелство за това подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е да, "и ний сме дали нещо (нещичко - бел.м., Г. Б.) на света", прогърмяваше в ушите ни Вазов; но нали пак Вазов зубрехме от читанките с онова коленопреклонно и смирено "Здравствуйте, братушки!"! Т.е., тоя запев на отродяване от страхотната с трагедиите си наша, българска национална история не е от ерата на Великия Октомври, а далеч по-отдавна, още от мита за Дядо Иван.

Прав е бил Стамболов, креснал наивен в младежката си неопитност към преживелите какво ли не обветрени и умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" (Има я тая сцена документирана, споменава я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си**.) Твърде уместно му отговорил един от тях (Става това в канцеларията на княз Черкаски в Одрин...) - че за такива приказчици в Матушка Рус директно пътят води към Петропавловската тюрма или "на Сибире", тъй че какво си въобразява милият!

5.

Казано накратко, в моите си размишления България е центърът на вселената. А всичко останало - руски витязи и богатири, великата руска и световна литература, великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, испанската Инквизиция, Римската империя, Византия, Древна Елада, Александър Велики, египетските фараони, китайските мъдреци, древните индийски Веди, Богът-отец и Аллах, и цялото звездно небе над нас, и целият световен океан под нас, и вулканите, и земетръсните зони, и всичко-всичко... е само нещо странично и допълващо в оная върховна секунда, когато се чувствам разтърсен като от светкавица, от гръм поради прозрението, че българин съм се родил и България е точката, която ме приземява в хаоса от съдби, премеждия, смърт.

Ако някой се опасява, че ще почна да гледам отвисоко и пренебрежително към другите, само затуй че обичам родината си, глупави са тез опасения. Лошо ли е човек да обича първо имота, рода, себе си...?! Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху тая земица колкото носна кърпа, колкото "човешка длан" - това е личната ми ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и планове да кроя, не от Великобритания, не от Япония или от Северна Америка, а оттук - от моята Тракийска низина, почват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на Моята империя: всички пътища за мен водят към него.

И като чувам как нашите първи мъже и жени в управлението красиво ни обещават да ни отведат в Европа, ще ми се да попитам: "Какво! Тесничко ли е тук? Съклет ли ви гони, та пак сте занадничали по таз пуста чужбина? От това озъртане и въртене на разни посоки вратовете ни изтъняха, очите ни изтекоха, забравихме кои сме, целите заприличахме на сенки и тенекиени петлета-ветропоказатели. Не бива тъй!"

БЕЛЕЖКА от днешно време:

От епохата на турското робство нас, българите, като сенна хрема от време на време ни наваля манията да пулим очи към някоя по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с приказки колко добре е да си елин, поданик на султана, по руски тертип да пиеш и се веселиш, по френски да си служиш с благи обноски, по английски да си външно хладен, сдържан в чувствата си, като немец дисциплиниран, като италианец да пееш и мързелуваш (dolce far niente), като янки да следваш преди всичко изгодата... Подтекстът на изброеното: колко лошо е да си българин.

Това есе е отпечатано във вестничето "Артклуб" през февруари 1999 година и понеже по ред в хронологията тук иде подир реплика на опонент, мисля си: няма случайни неща, ни случайни съвпадения!

Започнах поредицата есета с историята на калугеровския и перущенския род на майка ми не случайно. Изразените тук преценки не са лични мнения, а генетично послание от поколенията клани и унижвани мои хора през тия над 1300 години българска история. Да се приобщим към Европа?... Прекрасно! Но преди приобщаването що да не си преговорим кои сме, какво ценно имаме от поколенията българи преди нас? Не мога да разсъждавам като арабски мюсюлманин; не мога да си представя, че ще се опаковам с взрив, че да се гръмна на многолюден площад, само за да докажа своята правота и вяра в Аллах. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света е, както биха реагирали дедите ми, преселилите се двама братя от Велико Търново и основали наред с още три яки български рода селище с показателното име Калугерово... Това "калугерово" от дълбините на робството какво говори??? Нищо лично, нали!

Пловдив, 21 август 2006 година

tisss

______________________________________________________
_{* (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.

** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", посл. изд. 1992, с. 43-44.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: