Въведение ІІ

(Санаториумът на интелигентите) ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА (1.)

16.02.1999. Събудих се тая сутрин, както често става напоследък, с горчивото чувство, че животът ми лекичко, като опашка на змийче през процеп се изнизва. Сънувах някакъв мъж, актьор, който се угощава с приятели, понеже току-що се е оженил. Значи, бил е някога женен (това се подразбира, не се съобщава) и после нещо се случило, останал без жена, без семейство. И така живял доста време щастлив, че никой не му се петлави в краката, не му брой париците, не му преобръща джобовете и хастара на душата. Та сега, на запивката в ресторанта към градския театър, обявява: "Трябваше двайсет години да минат, докато се реша". Какво да се реши?... Естествено, да се зажени повторно.

Кой знае защо, в съня ми това от шушукащата и хихикаща компания бе наречено "Сватбата на Злобния". Злобния, младоженецът значи, разправя: "Седяхме тук, когато някой, дето се промъкваше между столовете зад гърба ми, ме заля с ракия... Така се запознах с Тодор Чонов и станахме приятели".

В тоя момент, докато той обяснява как се запознал с Тодор Чонов, майката и бащата на попрезрялата булка, чието лице не се вижда - ни лице, ни тяло, само дантели-дантели-дантели... - даряват милите гости. И се чува сочният глас на мамчето, на тъщата: "Тоя комплект от чаршаф, юрганска торба и две калъфки за възглавници е за младото семейство... Да ги пазите чисти и неопетнени, да не ги цапате ни с ръждата на омразата, нито с гадостта на изневярата и предателството!" Дружни овации откъм подпийналата компания: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. Разбира се, туй е въпросът". Което звучи, казано в прав текст: "Да се обичате, ей, че дяволите ще ви вземат!"

Събуждам се. "Що за глупост - мисля си, - та аз и нямам намерение когато и да било да се женя. Да не съм луд! Да не ми е изпила чавка мозъка?" И се сещам за спаружените днес някогашни дяволити, розовеещи като майски пъпки из гюлов храст прелъстителни момичета около мене, които срещам посивели в училището или из квартала. Хубостта, вътрешното излъчване и чар отлетели, останали едни очи, в които като птиче пърха притеснението - и основателно! - че вече няма кой истински, страстно да ги хареса, на кого да му се врътне акълът от тяхното тяло, грация, жар в гласа и жестовете, че животът неусетно някак ги отминал. Но все пак всяка от тях лекичко продължава да замята своите тънки рибарски мрежи - с въртене на раменца, с игриво гальовно пласче, с пооправяне на пооределите косици, с поглед, за миг стрелкащ се като лястовица над бързей: катраненочер, влажен, лъстив. Е, и?!

Съчувствието не ражда любов. Къде сте били досега, лелки, та никой не ви се е хванал в копринените мрежи!... Яли-пили-дебелели, търчали сте запъхтени около или подир някой кон-вихрогон, дето въобще не го е било еня за вас. Повечето душици и едно дете не сте родили, не сте изгледали. За кратко или хич... сте преспивали с някой мъж, прали сте му бельото, готвили сте му, купували сте му дребни подаръчета за имения ден, за рождения ден, а после сте побягнали, или още по-зле - той ви се е изскубнал от грижите, изоставил ви е, мизерникът му с мизерник, ама ей така, подло, без да страда, като внезапна амнезия... просто забравя, че съществувате.

И какво можете сега, напълнели и отпуснати, освен да гледате завистливо като зверче от дупка към къс лакомство - как пъргавелките, младите ви посестрими, опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, опитват да изчоплят някое кокалче, някое червейче, някое златно зрънце от пепелта на живота.

Разбира се, не мъжката половина от човечеството, а жените са водещата част в любовта. Предизвикателствата от тая посока идат, и то е природно. Затова много по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета, мога само да въздъхна: "Ами да, надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па се увлякла, та накрая и сама себе си надхитрила, милата".

Валентина Р. от градеца С. бе някога, в 1970-та най-чаровното момиче сред първокурсничките на Софийския университет. Рояк верни ухажори, готови за подвизи, я следваше като сонм ангели-телохранители. Сред тях - и моите приятели от онова време Николай Стоянов, изгряващ млад белетрист, почитател на Кольо Николовата "инфантилна проза", Владимир Янев, изгряващ млад поет, страстен любител на френските "прокълнати поети" и бъдещ университетски преподавател - от семейства на лъвове, и двамата. Мотаеха се наоколо й още Тодор Доков, бъдещ радиожурналист, почитател на Достоевски, неколцина по-скромни любители на изящните женски форми от "дълбокия прованс" - Пиринско, Силистра, Тополовград, Врачанските китни села... Но Валя бе недостъпна, и именно затова вероятно триж по-изкусителна.

Ходеше облечена в черно, цялата в траурно черно: черни обувки, черни чорапи, черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен пухкав шарф, метнат през раменцата. Само бялото й ситно посипано с лунички личице и пищната яркочервена, естествено рижа коса, сплетена в дебела плитка с тъничка червена панделка в края, я правеше като току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек...

Ще избързам с няколко скока напред и ще добавя, че веднъж ми показа на четири очи как се сваля дебелата черна линия, която очертаваше пъстрозелените й весели очи: хвана крайчето на единия от клепачите и отлепи нещо като лентичка... Някакво полско изобретение.

Около два месеца просто ей така си препускахме двамата с нея из софийските улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерцето "Ариана" в Борисовия "дървосад", както го наричали сладникавите любовни поети между двете световни войни, или в градината срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на Чехословакия да си бъбрим и се натискаме.

Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше как ще се оженим, ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в "Маскве" или в "Ленинграде", а по-нататък лесно - ще творим, ще бъдем прославени, заможни и аристократи. Веднъж-дваж, като съм прескачал по работа до София - поне десетина години след като завърших моето следване, ожених се за друга и ми се родиха двете щерки - съм й звънял по телефона от някой уличен автомат да се срещнем, но явно г-жа Съдбата е преценила окончателно да се разминем дори като случайни познати.

Какво е станало с някогашната кипра, така плътски и духовно желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната дамска словесност; мога с гордост само да спомена, че все пак някога съм целувал една от най-известните и ценени днес съвременни поетеси, която е ухажвана напоследък от Националната телевизия, носител е на най-престижните у нас литературни отличия и твореството й се оценява от литературната критика като принос въобще в националната литературна съкровищница. В три предавания поне съм я виждал интелигентно сдържано да споделя мисли по такива сериозни теми, като пренебрежението към талантите у нас, ранната смъртност на талантливите характери, стеснения пазар за българската книжнина, мизерния живот на българския интелектуалец и прочие. Последното засега предаване с Валя бе интервю по повод присъденото й национално отличие пак за принос в целокупната българска лирика. Накратко казано, тая симпатична, образована, аристократична дама осъществи стопроцентово мечтите си. Нещо повече: съпруга е на светило в артистичния свят, а и с ценени, проспериращи днес икономисти отношенията им, както мълвят в тия среди, били специални.

Може би вече се питате да не би да се чеша по стари рани... Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно съгласие... с резолюцията, че дотолкова характерите ни си приличат, та просто няма как заедно да мелeм брашно. Преди пет месеца пратих по една гастролираща поетеса от столицата "Кардиф"... Отговор от госпожа Валентина Р. нямам; размишлявам си унило: къде ти! - сега около някогашното чаровно момиче от градеца С. не едва-що прохождащи литературни пубертети и мастурбанти, а табун професори и академици пръхтят и се прескачат игриво като хайгъри из росната литературна морава. Убеден съм, онова неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, да я остави на мира. "Още! Още! Още!" - ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е или просто никога не е била.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: