Въведение ІІ

(Санаториумът на интелигентите) POST SCRIPTUM

28.02.1999. Купих връзка банани и гостувах у семейство Петрови. Това – вчера, подир срещата с Re. и нейния колега от пловдивската филхармония. Когато влизах, 75-годишният Петрович се бе опнал с апатично изражение на диванчето; като си тръгвах, болнавият вид бе заменен от присъщата му вироглавост. Три часа става-сяда-разхожда се намусен из хола. Обстойно бях посветен в куп осмъртителни тайни. По едно време излязохме на огряната от тракийското слънце веранда и пак чух за неудоволствието му (мнооого меко казано!) от разни хора, които го пренебрегнали някога си, и – естествено за неговия табиет: как на никого не цепил басма. Питам: "Що слизаш на това ниво, да си върнеш за обидата ли? Това не е ли неуважение към тебе си?" А той мига-мига: "Ама аз съм си такъв!!! Такъв съм бил винаги и не мога да се променя".

Станал униатец заради някое си кюре от пловдивската католишка черква, която – доколкото ми е известно, усърдно наобикаляше бая месеци. Кюрето му рекло веднъж с досада: Аман, бе! Няма отърване от теб! – и Петрович, който вече се канеше да гушне крепко католицизма, прави рязък кръгом, та при униатците се зачислил. Рекох: "Туй ли ти е изборът! Сторил си го напук". Ама какво да го правиш, със себе си не всякога е в съгласие, камо ли с хитрите, докачливи и по чуждоземски високомерни пастори и кюрета, страстите му копривщенски връх бият над разума и му тровят дните. Страда, че никой не го търси напоследък, не го заяжда. "Само ти – вика – и Кадията (М. Кадиев, университетски преподавател) наминавате, ама и с вас не ми спори приказката, ей туй е то, на!"

Четох му от записките. На онова място, дето споменавам, че първо сме българи, пък подире всичко останало, захълца, заразмаха ръце към тавана, завайка се: "Спри-и! Спри!Спри, дяволе! Не мога да те слушам повече. Спри. Искам аз да говоря... Чуй аз пък на тебе какво ще ти река.

Знаеш ли, някога – седемнайсетгодишен пичлигар, главата ми беше пълна с грандиозни идеи. Света се канехме да оправяме, та и аз... барабар Петко с мъжете. Към 1973-та обаче отведнъж изтрезнях. Гледам се, вися – ни в небето, нито на земята. И цялото ни поколение, до един, ей тъй на, си висим. Корените ни прекъснати, подядени изотдолу. О-о, колко чисти хора си отидоха с таз вяра, че строим нещо хубаво! (Замисля се.) Афиф работа излезе тя. (Трие сълзи.) България ни принудиха да забравим. Отродихме се".

Леля Рени, жена му, се обади: "Жоро, няма ли да видят бял свят тия историйки, няма ли да ги напечаташ?" Казвам наперено: "Ако е съдено, ще се отпечатат някога, ако не е, няма. Че защо да се кося! Ако има стойност, какво значение днес ли ще излезе на видело? Да се явят баш сега нашите книги, е зарад суетата ни". А тя: "Туй му говоря и аз на Петьо. Е го, викам, Жоро, навира ли се Жоро в разни съюзи и писателски дружинки?!" А Петрович я скастри: "Не го гледай ти Жоро. Годинки има той занапреж, може да ча-а-ака. А на нас, ланко, животът ни се изниза. Пък аз толкоз писах, писах, писах, пи-и-исах... И какво виждам насреща?" Разпери ръце, екзалтиран от отчаяние и от присъщия си магарешки инат.

* * *

Тук приключва тоя бележник; по-нататък следват записките от бележник № 4, който почнах с алегоричната представа за пилето, дето си цвърчи на клончето не за да го похвалят, не за да му се отблагодарят, не дори и за да го чуе някой, а просто защото си му иде отвътре тая работа. Ама ако не сте го усещали сами някога у себе си, няма как да ме разберете.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: