Въведение ІІ

(Личности и корифеи*) ДЪНОВ И АЛЕКО

07.03.1999. Двамата са връстници, Петър Дънов – роден в 1864-та; Алеко Константинов – роден в 1863-та. В семейните хроники от страна на бащата Иваница (у Алеко) съществува легенда, че генетично води потеклото си пряко от рода на цар Иван-Шишман. Не знам колко е логично предчувствието ми, че не заради уюта единствено руският император Александър ІІ в началото на военната кампания, за кратко макар, се установява именно в дома на тоя заможен свищовлия. Алеко – характер игрив, лек, ефирно-печален под шегата, иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромаво-настоятелен по нрав, тържествен, назидателен.

И двамата са на "ти" с първите хора на държавата: Алеко – със семейство Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захари Стоянов, та в качеството си на властник безцеремонно му праща визитката си с послание, като чиновник в правосъдното ведомство, да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на царя Борис ІІІ (Борис е кръгло трийсет години по-млад) до смъртта на монарха на 28 август 1943-та. Алеко загива от заблуден куршум или – другата версия – от разрив на сърцето поради уплах, едва 34-годишен; Дънов доживява осемдесетата си година, заобиколен от боготворящи го ученици и почитатели... Каквито и да са, и двамата са синове на България – от тия, за които доста се е приказвало и чиито послания продължават да отекват в общественото ни битие. Двама не случайни – два маниера на общуване: единият – шеговит, ненатрапчив, едва ли не фриволен, другият – самолюбив, дидактичен, показен. В стила на Дънов днес в политическия цирк се изявява Иван Костов.

Добре, да наложим личността на Дънов (поради претенциите му) върху личността на всеобщо признат авторитет в Историята – Патриарх Евтимий Търновски, трагичния последен официален изразител на българския народ от сгромолясващата се в пламъци и кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! Евтимий в гордото си смирение нийде не вири глава по-горе от народа, сякаш съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа подоснова, и е естествен (без предвзетост) духовен пастир: подобрява преводите на християнските книги, допълва и доразвива старите послания от времето на Първото Българско царство, целокупната си дейност подчинява на най-острите проблеми пред държавата и поданиците й, без да излиза от лоното на канона и нацията. "Пръв между равни" е... Колкото и тълпата да го величае, не откривам у него склонност към вътрешно насилие, амбицията да застане по-красиво в общественото пространство. Той е типичният Обединител, вписва се в църковната йерархия; строг и благороден, смирението го прави великолепен, в златист ореол.

Така ли е с "Беинса Дуно", както се самоназовава Дънов? Доколкото схващам, жизнената енергия на тоя, втория, всецяло е в окултното**; усеща се как силно настоява да е трансцендентен***, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висшата сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова и изживяваща се като "цвета на нацията" интелигенция от негово време са в плен на Дънов (мнозина и досега). Мистичното, достъпното за единици избраници – това е стихията на Учителя Дънов. А ползата? Какво опиянение от собствената реч! Подходът към евангелските текстове – колко показен! Учителя не толкова обяснява и тълкува, колкото внушава преимуществата на едного. Ако Евтимий вълнува, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да го видя и отстрани - като съдба, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва, очаквам да измъкне от широките си ръкави я змия, я зайче, я някоя съвсем неочаквана "висша мисъл".

Още един жест към паметта на тоя забележителен човек... Поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на "Христовата невеста" (определение на Ницше!) черквата. И ап. Павел (както Евтимий) ми изглежда много по-човешки, притеснен в грижите си: в посланията му "чувам" немощта на старческата плът, но и самообричането на смирения, угрижен Делото да пребъде и подир собствената смърт, без да гърми за апостолството си. Дънов сякаш чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Иисус, а зад благата му реч ечи "Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно".

Не коментирам колко наивни, лишени от логическо основание са за съвременния човек коментарите му, неговите така превъзнасяни беседи. За тия беседи легенди се носят и до днес! Да надникнем... Ето пример за неговото слово.

...Следователно и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме воинствени. (Това се говори на 22 март 1915-та - бел.м., Г. Б.) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане само когато се добие масло.

Сега, защо воюват хората?... Христос казва: "Аз искам масло – като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл...

Алегоричен-неалегоричен, това е проповед в разгара на оня барутен вихър, който в разстояние на шест-седем години (от 1912-та до 1918-та) помете и изпепели всичките национални копнежи на българина. От тоя именно вихър се пръкна "Великият Октомври" на марксизма в болшевишка версия, дето ни люлее четири-пет поколения българи и останалите източноевропейци повече от осемдесет години.

Къде е Алеко? При земните неволи и греховните страсти български.
Къде е Евтимий? При трагедията на своя народ в сблъсъка му с исляма на живо.
Къде е ап. Павел? При градежа на черквата Христова.
Къде е Учителя Дънов? При висшето откровение. Медиум между бога и кесаря. Какъв разкош!

Мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите!... Всеки да вярва, в каквото си ще! Само си мисля, че хич не е случайно, дето четох преди тия дъновистки "Беседи" отпечатаната в 1974-та на Запад книга за човека, въобразил си, че е господ – "Калки" на педераста Гор Видал. Между другото, и педерастията, както шизофренията и още няколко специфично психически отклонения, е дала сума изящни творци на изкуството, може би поради факта че именно в тия отклонения интуитивността, а оттам и артистичното, като да нараства. Та романът "Калки" за западния сноб с претенции на интелектуалец е бестселър, пък мене ми се видя постна и скучновата. Със зор я дочетох, и то най-вече за да видя как тоя философ-педераст Made in USA извежда сюжетните нишки, илюстриращи личната му теза. Отговорът на Г. Видал, казано простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, като ракова клетка – от необуздано хищничество - е в състояние да погълне всичко, което му се изпречи пред очи.

При Беинса Дуно (П. Дънов) любопитно е как смирението може да кристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Учителя жонглира, без да му трепне отвътре, но и – основно – към последователи и ученици, на които се кълне в любов. Чудно, толкова години подир кончината на Дънов, още се носят легенди за висока начетеност, близост до хората от народа. Дали днешните му поклонници не съзират неумението на тоя съвсем не случаен човек да се приобщи към величието и саможертвата на Иисус?

Разбира се, Дънов е магнетична личност, да! Да увлечеш толкова свят в идеята за природосъобразен подход към тялото, като посочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да посочиш нещо по-горно от стремежа към материално благополучие, това не е никак малко, особено в ония "байганьовски" конвулсии на първичното, едва-що структуриращо се наше обществено съзнание от епохата на Георги Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов и шпорестите фукльовци, изживяващи се като каймака на "цивилизасиона" у нас. Че бил тщеславен, нарцисичен, изкуствен... Кой съм, да оспорвам делото му? Нима и това сега, моето, не е вид тщеславие – да го осъждам post factum, след като част от човечеството го има за светец!?

Да, де! Но се налага пак да го кажа: не аз – баща ми у мен, моята среда на простосмъртни стопани с унижено от комунистите и лъже-демократите самочувствие не го харесва. Това безплътно, свидно за мен множество от мълчаливци под гробищния троскот, които духом са ми родители, те именно громолят у мен, че окупирането на съзнанието е далеч по-ужасяващо престъпление от тиранията над плътта. Колко му е да тласнеш тълпа наивници с промит мозък, вперили вдъхновен взор в осанката ти на светец! Колко му е да ги употребиш като материал в касапницата на войните с оназ шрапнелена и бодливотеленна "романтика" на минните заграждения, фугасните бомби, атаката със смъртоносен газ, вълните от холера и коремен тиф по фронтовете, хлъзгавите, потънали в кал и слуз, студ и глад окопи... само понеже някой си - Христос според твоите "висши" разговори с Бог(???) - ни смятал за твърди и груби, па решил да ни направи "по-мекички". Това стига, за да съм нащрек.

"Полека... лампата..." – чувам присмехулния Алеко и слънчице пеква, плувва "Облаче ле бяло..." по коприненото българско небе. Толкова хубаво си, Отечество! Нима не е най-висше прозрение, че сме щастливи именно тук и сега, точно защото сме нехармонични и грапави, неудобни за логаритмуване от някой висш Медиум, или – от вариант на средновековните фанатици, сляпо оръдие на своя политически фюрер, незаменим и единствено достоен любим партиен водач, баща на народите, кормчия, архитект на дисциплината и реда в Слънчевата система, пък що не и в мега-галактиката.

____________________________________________________________
_{* (гр. koryphaios "вожд") 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство. 3. Изтъкнат балетен артист в кордебалет.

** (от лат. ocultus "таен") Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм Мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж били достъпни само на избрани люде (теософия, магьосничество).

*** (лат. transcendens, entis "излизащ навън") фил. Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието. (Речник на чуждите думи, изд.1978)}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: