Въведение ІІ

("Личности и корифеи") КУРБАН ПРЕД ОЛТАРА (2.)

_{Продължение от 30.03.}

Защо да смятам сърбина за по-свой от албанеца? Само защото сръбският език е по-близък до българската реч?! Или понеже сърбинът се моли и пали свещи пред същите християнски икони?... Историята на народите в крайна сметка е история на един човек, Каин или Авел. Искам да открия у себе си мотиви за състрадание към сляпо повярвалия в Аркан и Милошевич, но ми пречи крясъкът, бабаитлъците, които се опитват да задушат нравственото величие на човечността. Затова, като ги гледам такива "героични", си казвам: "Жалко! Имаме си объркани съседи гюрултиджии на запад от граничната бразда на нашия български дом. Дано по-раничко прогледнат, та да се завтечем да им помагаме да си оправят изкъртените врати и прозорци, поломения покрив и унижена гордост!"

Многострадална Сърбия... Сърбия, моя гореща любов... Не мога, не ми се обръща езикът да го изрека, камо ли да го преживея! Това е адът, вихрушката от жестокия меч на възмездието. Полуовъгленият труп сред отломките на някогашен сръбски дом не е ли призив към покаяние?!

Атанас Далчев в текст от "Фрагменти" (изд. 1967, с. 61) твърди: "За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище". Т.е. честният докрай бил чудовище... Струва ми се, забравил е да добави нещо важно: чудовищното е да си безразличен и честен, което често се случва. Към Далчевото "откритие" остава да се каже и че пристрастията докрай също раждат чудовища.

Застанал под коприненото небе в сърцевината на Тракия, разбирам: никак не ми е безразлично какво става в Югославия, именно защото съм българин - пристрастен, уверен, че ние, българите, наистина сме тъжни, смирени, в основата си далеч по-опитни от тоя многословен, неуравновесен и буен съсед. Като народ, като национално битие данъците ни са платени барабар с лихвата. Да, бедни сме, но пък не сме посягали да си уреждаме щастие и благоденствие на чужд гръб, с цената на чужда несрета. Дори за глупостта на комунистите да преименуват българските турци нацията ни преживя повече от покаяние: унижи се държавният ни глава (Петър Стоянов, фамозният Бате Пешо с позападналата си адвокатска кантора за бракоразводни дела) да поднася извинение към... Турция в самата Турция. Жалка работа, но... сметката е приключена, деянието осъдено. Да му мислят ония, дето се заблуждават, че ще им се размине изплащането на кървавите лихви. За сторената гадост, независимо как е представяна пред света, рано или късно всичко се връща. И така, върху човечност граден, човешкият ни свят пребъдва.

НАТО... То е друга тема, макар мотивите да са същите: арогантност и прекалено самочувствие поради материалния и военния просперитет. Но НАТО спрямо сръбското общество, ако има Някой в пространството над планетата, дали не е самото Възмездие?! В тоя случай защо да ме вълнува какви планове и задачи си е поставяла военната сила или стоящите зад нея благоденстващи общества: за престъпленията си, както и да ги омаловажават и обясняват, в следващите години ония благообразни политици и военни пренасят драконовото семе на бъдещи възмездия. Тъй е, прекаленото самочувствие кога ли е било добър съветник!

Около сто минути слушах завчера професора историк Андрей Пантев да призовава към уравновесеност. Прав е: бомбардировките над Югославия затвърдиха доскоро разклатените позиции на сръбските неокомунисти; допълвам към това - и превърнаха в мекерета довчерашните "мъжки момчета" от т.нар. вътрешна сръбска опозиция. Но какво предлага професорът! - да изчакаме петдесет години, за да може историческата наука да произнесе меродавната си оценка...? Сто минути бъбреж, и нищо съществено да не чуеш, е... в това умение само г-н Филип Димитров, докато бе премиер, беше по-добър. После въпросният г-н Димитров престана да се самоопиянява от гласа си и пак си проговори човешки, с т.нар. консеквентност* на мисълта.

Чухме тия дни и световноизвестния Александър Солженицин, потресен от жестокостта и подлостта на Западната дипломация... И Солженицин, в присъщия му гръмовен стил, съобщава едва половината от жестоката истина. Кой е палачът и кой - жертвата, това лично ме интересува, не общите му приказки и призиви към човеколюбие в стилистиката на Стария завет. Какво общо има това с лапидарната фраза от романа "Д-р Живаго"?!

Уважавани, разумни мъже, господа! Помогнете да отделим хищника от стадото, сред което се е притаил. Когато ми внушавате колко страдате за потъпканото човеколюбие, конкретно за кого всъщност е вашата страст и вашите вопли? Разбирам, страдат за сръбския народ, ама те страдат май повече за разкапана Югославия, изкуствения конгломерат, рожба на Западната дипломация от началото на века. И в полифиничния хор от странно мутиращи назидаващи гласове не чувам къде тук, в края на хилядолетието, се прекъсва нишката на любовта към отделно взетото човешко същество, кой първи посегна да елиминира завещаното от богочовека Иисус категорично послание. Нали твърдят, че са християни! Ето, узрели сме, готови сме да чуем Истината от техните уста... А нищо съществено не казват; ломотят фрази: "Славянство, Православие, Бог" - страхотни, ужасно обемни думи! Ала защо тия думи, така гръмко произнесени, нищо друго не съобщават, освен колко говорещите са объркани, колко им пречи именно "историята" и "литературата", където (в случая: г-н Пантев и г-н Солженицин) така красиво блестят!?

Истината не блести; да блести, да се самоопиянява е свойствено на Лъжата.

Следва

______________
_{* Последователност.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: