Въведение ІІ

("Личности и корифеи") КУРБАН ПРЕД ОЛТАРА (3.)

15.04.1999. Дядото на майка, Георги от Перущица, шестгодишен бил взет за еничар от турците. Бил се отскубнал чак в Солун и се скрил между балите тютюн в склад на двама гърци. Тъй ги намерили сутринта работниците - две хлапенца, момиченце и момченце, гушнати, изплашени. И собствениците хвърляли чоп кое дете на кого да се падне... Осемнайсетгодишен, тоз Гочо се връща при своите в Перущица, зарязал имотния си осиновител, който за тежък търговец го гласял, понеже нямал друго момче гъркът. Обаче тоз Гочо своите не искали да го приемат, усъмнили се да не е самозванец, натрапник някакъв, та хванали да го изпитат. Чудна история... Задомил се в Перущица, четири рожби отгледал. Щерките нарекъл с имена на цветя - Невена и Цвета, пък синовете - Гълъб и Димитър. Изглежда прародител някой е ходил на Божи гроб, та оттам фамилното име "Хаджийски" или "Хаджиеви", което и днес е жизнено в Перущица. Но то си е всъщност старият Хаджи Трендафилов род, има го описан по книгите* и ще отворя дума за него по-нататък.

Имах преди години ученичка в ІV клас Красимира Хаджийска. Разправям на децата таз история с моя прадядо, а това момиченце скокна накрая сред зяпналите занемели хлапаци и ми рече оперено: "Аз това от тате съм го чувала". Вярвайте, тръпки ми полазиха по гърба, буца ми заседна в гърлото. Питам, кой е татко ти, как се казват твоите баба и дядо... И се оказа, че тая ачигьоз коконка ми е от родата. Татко й... и той Георги, пък майка му - Цвета, сестра на баба ми Невена.

16.04.1999. Преди години в ресторантски двор сред Пазарджик празнувахме сватбата на братовчед ми Борю и се разговорихме за същото. Бяхме към двайсетина братовчеди, четвъртото котило подир оня пра-Гьорги (в книгите го пишат Гочо х.Трендафилов): допълвахме, уточнявахме кой какви подробности чул... Толкова ли странно е това завръщане от Нийде, от смъртта на това откъснато насила от своите дете, дето с постоянство, с упоритост пращало повече от десетилетие хабер от красния Солун до милата родна Перущица, пък най-подир 18-годишен зарязва осиновителя и богатството му, дига се, та се завтекъл да се връща. Къде? При корена си естествено. По същото време българи отродници се натискали да си приписват гръцки имена за фамилия, че ги било срам да се нарекат българи. Българите били прости според глупаците му с глупаци!

Защо в светлия образ на тоя човек неговата жена Спаска (прабаба ми Спаса) се губи и днес твърде оскъдно се знае за нея, макар от утробата й да сме се изтърколили като грахови зърна по Тракийската низина: Пазарджик, Пловдив, Кричим, Хаджиево, Мало Конаре... Който очаква обективност от родовите летописи и митове, лъже се.

Млад, в силата си, около 34-35-годишен, прадядо ми умира от простуда през зимата, че ходил да мели брашно и газил до кръста в ледена вода с чувала на гръб. Жена му сама отгледала и изпоженила децата си, пуснала ги по света, но до смъртта си останала при перущенския имот. Не повторила да се прави на булка; лелите ми твърдят, че голяма любов имало между нея и рано напусналия света Гочо. Не знам това нейното вярност ли да го нарека!

Години по-късно големият й син Гълъб дава акъл на сестра си Невена рожбите си да кръщава с имена, които доста ми говорят: Вяра, Надежда, Любен. Четвъртото от децата си идва с името, на Васильовден (леля ми Васка). Петото е пак от лехата с имена на цветя: най-малката и най-кипра, дето най ми е на сърце от четирите сестри, Виолета. Майка ми Надежда се ражда на връх Гергьовден (през нощта на 5 срещу 6 май 1925-та), обаче духовната триада вече е захваната в дома на дядо и той послушал шурея си, кога тръгнал да кръщава.

Пак оня Гълъб (гълъбът в източното православие е символ на Светия Дух) обръща дядо ми Борис към земеделието, към лозовите градини, пълни с черешови дървета, ягоди и зеленчук, та от всеки карък земя по три кяра да има. Ей това се вика стопанин и предприемчивост. И дядо, без да изоставя двете си велосипедни ателиета (в Пазарджик и в Перущица) се впуска да оре, тори, облагородява новопридобитите пет парчета от по три до пет декара земя. Петте си деца от дечурлига товарел (приказка на майка: "Яскаше ни!") най-безмилостно, по-зле от аргатите си, та майка, като мома още, надписва до бъдещия ми баща - голямата й любов в живота, фотография с перифраза на Ботевото... само че в женски род изречено: "Млада съм аз, но младост не помня" от стихотворението "До моето първо либе".

Как да отвърна очи от тая Тракия, като корените ми са вбити в плодния и напоен с кървава пот чернозем и в спомените на тез уредни, трудолюбиви, съвестни и дяволити мои близки! Като ги гледам внимателно, никой не лъщи показно като бисерно мънисто на фасулена броеница, не пули зъркели в небесата, не си клати краката началник да става, ала божественото грее в самите им души, в непрекършения им български нрав на родени къщовници и стопани. Ей тоя род е моят олтар!

Следва

_____________________________________
_{* Една от тях - документалната книга "Въстанието в Перущица" от Иван Кепов. Има и други изследвания.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: