Въведение ІІ

("Личности и корифеи") ЕКАРИСАЖЪТ

01.05.1999. Май... Най-българският месец. Всичко се е разлистило, всичко ухае на младост, на жизненост. Иде ми онова Любен Каравелово "Хубава си, моя горо, миришеш на младост"... Моето северно балконче е моята космическа наблюдателница. Между блоковете с нависналото пране, кабели, телевизионни антени, отпадъци и безстопанствени котки и песове-помияри имам късче хоризонт; там - на около 300 метра, знам, е Марица. Не я виждам, но съм сигурен, там е тоя най-тракийски (наред с могилите) знак за преходност, но и за устойчивостта на моя род.

Българин съм, дявол да ме вземе! Всичко наоколо ми говори колко хубаво е, че съм жив и здрав да усещам корените си в земята, мечтите си - в това разкошно небе над нас с изгряващото като оранжева хризантема българско слънце. Птиците са полудели от възторг: цвърчат, чирикат, гугукат, каканижат, подсвиркват, пиукат; префюфюкват крила, свисти ветрецът в широко разперилия се за полет важен щърк. И понеже е събота и съседите вероятно още се изтягат в завивките, не долита ни ропот, ни тропот, ни други освен природните шумове. Много си ги обичам тез ранни утрини в крайния работнически квартал отвъд циганското гето Столипиново!

Още от вчера по обяд, когато мернах онова изказване на художника Матей Матеев върху страниците на вестник "Марица", си намислих да напиша нещо по него. А темата е "Отвращението, потресът, погнусата, които се борят у нас с родолюбието и със самочувствието ни на българи". "М. Матеев - посланик на Пловдив в Кобленц" е заглавието в броя от 28 април, на четвърта страница. Под него - снимка на Матьо с вирната брадичка и поглед зареян нависоко. Срещу фотографията се мъдри Матьовото "послание Матеево"...

"Не искам да живея в екарисажа България. Вярно е, че и в екарисажа има живот, но там живеят гладни кучета и котки. Аз не желая такава даденост, недалеч от нас хората са на друга стълба, на която мога да бъда и аз."

Горкият Матей! И понеже ми е почти връстник, и понеже живее и работи в Пловдив, а и някога, преди поне двайсетина години (било е в 1976-та- 1978-ма) на тролейната спирка срещу кино "Кочо Честименски" сме приказвали двамата: той - млад перспективен художник, моя милост - млад вестникар... Та затова си въобразявам може би, че добре, по-добре от останалите ги разбирам тия негови отровни думи. Не е от омраза казаното, от голяма болка е казано!

"Една седмица немците се радваха на нашето изкуство - съобщава току-що завърналият се Матей, чак се опиянява: - Лепваха се за мен и ме разпитваха с часове. След това купуваха (картини - бел.м., Г. Б.) и поръчваха нови работи."

Журналистката, която го цитира, продължава в преразказ. "През артфорума за България минал и кметът на града, шефът на Ротарианците (записано с главна буква, кой знае от какъв зор - бел.м.), дипломати. Всичко е непринудено, хората се държат естествено, има човешка атмосфера, а не излишна помпозност и показност, впечатлен е Матеев. Той подарил две картини на камарата (на общината им, демек - бел.м.) в Кобленц".

Чудо велико! От това по-хубава реклама, здраве! Изкушава ме текстът, та цитирам и по-нататък:

"...Пловдивският художник, който много е пътувал по света, е убеден, че човек трябва да си отваря очите, да си сменя диоптъра и върховете, за да вижда по-голям хоризонт, докато е жив. Затова е приел с охота новата покана за соло-пленер идния месец. Австрийският меценат го поканил да рисува в Братислава, а след това ще подредят изложба във Виена".

"Мамка му й прасе!" - иде ми Йордан Радичковият рефрен от пиесата "Суматоха". - Мамка му й прасе! - ама казано вече без кавичките - Като си глозгаш собствения крак, хванат в капана на невежеството и душевната простотия, по-леко ли ти става, приятельо жаркий?! Убеден съм, повече обичаш България от мнозина лумкащи се героически по гърди с "Булгар! Булга-а-р! Пу, машаллах!" (Вж. "Бай Ганьо в банята"!") Но защо така, Матей! Я виж, дали не се отнася и за твоя случай коментарът на Алеко: "Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: "Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкият герой, балканският гений! Ето го сега пред вас, цял-целеничък, от глава до пети, в натура!"

Нима е задължително за всеки издрапал над мизерията българин да се емчи с такава поганска неприязън именно към отечеството си?! Ако и ти, и аз повярваме, че наистина прасетата са взели връх над нашата България, кажи, това не е ли слабост, да не изричам оназ тежка дума "предателство"! И си спомням не какво сме си бъбрили преди двайсет години на спирката пред онова площадче, огрени от майското утринно слънце, а че киното отсреща се казваше, ако не са му префасонирали фирмата по западен терк на латиница, казва се вероятно и днес, "Кочо Честименски". Дали ония симпатични възпитани немци от Европата биха го поканили него, простия перущенски чизмар, да им веже кюркчета, папуци да им крои и шие, меки възглавнички пискюллии за под задниците?

Колкото до екарисажа, имам какво да река и за тоя красив метафоричен и алегоричен художествено-естетически образ... Ако за теб Екарисажът е сполучлива, убийствена изкуствоведска фигура, която си открил в миг на висше просветление, вероятно съзерцавайки България откъм Кобленц и с пълни дробове поемайки кристално чистия европейски културен въздух, моя милост с тоя дом на угнилите трупове, с тоя екарисаж живее всеки божи ден. Заради Екарисажа, в буквалния смисъл на думата, ме "преустроиха" от вестникар в даскал.

Рекоха: "Вдигнахме доверието си от Вас", което в прав текст значи: "Къш от редакцията! Върви на майната си. Вестник ще гледаш вече пред крив макарон, на куково лято, когато цъфнат налъмите!" И ме изхвърлиха като кирлив фес, биха ми шута от младежкото вестниче именно през май 1981-ва... когато липите ухаят, пилците се боричкат между клоните, по Бунарджика плъпват из храстите любовни двойки да зачеват нови пловдивчанчета...

"Защото - поясниха ми със задебелял глас дотогавашните "приятели" - да се пише за вонята на леш във втория град на процъфтяваща социалистическа България, и то в дните, когато работниците от корабостроителниците и промишлените комбинати в Гданск и Гдиня в другия край на "лагера" къртят павета и вдигат барикади по булевардите и площадите, това е непростима политическа грешка"...

Как никой не се сети от тия лъскавички мамини и таткови, ухилени до уши, мазни, та лой капе от усмивките им... дали аз, простосмъртният син на дърводелеца Кирил от Харманли, не съм си вдигнал доверието от тяхната дружинка галеници на властта!... Шест месеца брадясвах като Шильонски затворник, заричах се ред повече да не пиша, докато проглеждах, че са ме имали за наемник идиотите му с идиоти, на които съм вярвал като последен глупак в тоя свят.

От моето балконче до Екарисажа разстоянието по права линия е не повече от два и половина километра. Знаеш ли, че с крачки съм го мерил това разстояние: през нивите, пред разсадника, през стария железопътен мост над реката минавайки. Няма майтап, два и половина километра са си два и половина километра по конец. От мъртвешката смрад и досега нощем понякога не може да се диша, камо ли да се спи. Будиш се с изхвръкнали от вонята зъркели и тичаш в банята да се плискаш под чешмата...

Хванах се на бас в началото на оня май на 1981-ва с тогавашния главен инженер на Пловдив Атанас Пейков... да му звъня по телефона, когато отварят Големите шлюзи с Голямата воня. Тоя хубав човек се кълнеше, че такова нещо няма, заклеваше ме да не цапам лика на Родината пред света. Е, отмъщението ми бе да го будя цял месец по нощите, да го приканвам да излезе и той на балкончето си и да диша, да диша, да диша... Пък после ми мина: какво е виновен, че си пази хлебеца, нали!

Да, гледаме се и днес очи в очи със славния "демократически" Екарисаж, който се получи след Десети ноември (1989-та) и на политическата сцена изпъплаха Андрей Лукановци, Филип Димитровци, Жан Виденовци, Иван Костовци, Иван Татарчевци... О, как се вдигнаха боклуците от тинестото дъно, как шупнаха като "каймак" отгоре! Нека да се пъчат; нали знаем, че не са нищо повече от едни отрепки! Пък и сами няма как да ги спрем. Но си мисля, че имам известно право да те запитам, драги ми приятелю Матей: "Защо цапаш! Защо е тоя апломб на западняшко мекере, това пренебрежение към работата, която предстои на интелигенцията, към Голямото почистване от пошлостта, демагогията и родоотстъпничеството между нас?"

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: