Порто Фино

"Седя си тука и се чудя кой от следните трима е по-голям темерут - аз, ти или баща ми ...или Митака Кафеджиев."

ЕКАРИСАЖЪТ

На good zombie

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен и умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф.
На могъщи талази - невидимо как,
мъртвите газят зловонния мрак.

Гледа бащата от своя балкон -
профил, изрязан с длето и трион,
а Земята е само детско оченце,
балонче от пяна на малко момченце.
Галопира, зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от мъртви души,
която така се е сраснала с нас,
с нашето вътрешно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тая наша държава
без молитвено извисения като "Отче наш"
до небесата големия Екарисаж.

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град -
градът, за който гъркът Херодот
твърдял възхитен, че е готин и горд
че блести отдалеч тая мраморна перла
в античното злато на тракийската ера.
О, Пулпудева!
О, Филипополис,
Евмолпиас...
Тримонциум...
Екарисополис!!!
Какво ли там нощем в полето лъщи
освен тия отровени от мърша води?

Гледа бащата от своя балкон
сина си - героя в тоя български дом,
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада, от вонята ударен, в пръстта,
как протяга ръчички и диша... и диша
тая лепкава смрадна отвратителна киша,
тая смес от някакви там молекули
със спермата на раковите фурункули.

Гледа бащата. И майката гледа.
Страхливо от мрака занича съседът.
И съседката - с него, и децата им там
гледат как малкият диша едвам,
повален сред боклука под сивия блок.
И отгоре ги гледа сам Господ Бог.

Боже, смили се над това дете!
Глътчица въздух му дай да расте.
Недей му отнема най-нужното нещо...
Ний нека мрем, ала то не е грешно.
...И се издига катедрално в полята
Екарисажът на "демокрацията" и "свободата".

Господи!
Господине!
Господин Президент,
как безславно загиваме в тоя момент
тук - в Пловдив, който даже не е и звезда,
а приют на най-голямото гето в света
и няма как да не мислим красиво за Вас,
когато настане екарисажният час -
когато вонята ни полуумъртвява
и целите лепнем от ентусиазъм тогава...

Гърчат се децата ни в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Луната лъщи като мокро оченце
над издъхналото в тревата момченце.
Но ние сме живи, ние дишаме още,
като риба на сухо се мятаме нощем.
А когато не можеш даже да дишаш,
какво да говориш!... Остава да пишеш!
И тръгват ония редици от думи
като рота войници под град от куршуми,
като баща ми, тъй хубав сред унгарската Пуста
със картечница в сезона на страстните чувства.

Сънуват децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град -
най-щастливия на Балканите, о Херодот!
Като скотобойна вони тоя наш живот
и войниците, които атакуваха първи,
безславно превръщат се в дрипи и мърша.
По площадите ехото още не е отзвучало,
а всичко в Републиката е добре засмърдяло.

Гонят се псетата и мекеретата.
Гонят се, зъбят се в подлия мрак...
Народе! -
селяни, чиновници, роби, поети,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си качим пак върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме коленете?

Оня - хайдушкият, родният наш,
и той бледнее пред тоя Екарисаж.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Писана е тая поемка преди сто години, образно казано, в часове на страхотна воня. Тук, в квартала около мен, доста хора си отидоха от тоя свят болни от рак. Пред очите ми е една едра, гърдеста, разкошна по характер русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой смарангясал гръцки дядка, дето ще я пощипва, като че му е робиня... И никой нищо не знае. Абе изчезна тая жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в техния блок и сега продава вестници на кварталното пазарче: "Не знаеш ли, тя се е затворила вкъщи и не излиза". "Що бе, Тошка?" "Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и виснали меса? Ей това е сега оназ весела любвеобвилна Маргарита. Страхотия! Да не дава Господ!" Месец или два подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи из квартала.

Разбирате ли, ние, българите, сме научени да търпим, да преглъщаме, да се срамуваме да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, та цяла Европа го чува, орталъка огласят оплакванията му, а нашите хора се бесят мълчаливо по селските гаражи или в обора, при овцете. Срам ги е да се оплакват, че какво ще си кажат хората! Така си отиде от живота моят баща - почернял като негър, обгорен. Пътуваме, значи, с раздрънкан медицински жук към софийската клиника "Пирогов". Баща ми лежи на носилка. На пейката срещу него седнали майка ми и сестра ми... бъбрят си тихичко нещо. Отпред, до шофьора, се кипри лекарят Иван Бошев, кажи-речи, мой връстник. Седнал съм откъм задните две врати на жука.

Иван Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорсата кабина и - към баща ми: "Е, как е бай Кириле! Как е?" (Никой до тоя момент не се бе обръщал към баща ми с това шибано "бай Кириле"... Баща ми беше изключително младолик мълчаливец, жените се заглеждаха по него, а той - влюбен в майка ми. Ей такъв образ!) Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме утрепа. Но важното не е това, а че баща ми му отвръща със задебелял език, седем-осем часа преди смъртта си: "Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем-м-ми!"

Гледам го моя мил баща - лицето оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата кожа. Извръща се от време на време към тенекиената стена на тоя сандък и само с устни - да не притесни, да не разберем, че се мъчи... Движи устни и чувам шепота му, ужасеният шепот на корав мъж чувам, на мъж, който се срамува да го видят слаб, разтреперан: "Олеле, майчице! - шепне моят баща. - Олеле, майчице". И никой - ни лекар, ни женурята до главата му, само аз единствен съм свидетел; ето - документирам тука тая неизличима от съзнанието ми ситуация.

Имам съмнение, че татко го убиха заради моите истории във вестник "Комсомолска искра". Просто направиха така, че газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци точно на паркинга пред милиционерския блок 51 срещу пощата в пловдивския ЖК "Тракия", където са го привикали уж по рекламация към мебелния магазин, дето работеше. И там, значи, точно на тоя ден, 31 август 1983 година, в 16 часа, в горещия следобяд баща ми е горял като факла.

Писах до прокуратурата по онова време, лично аз - в правото си на негов син - писах. И... никакъв отговор. Ама после цяла година едно пространство от около 700 метра между тролейната спирка и блока, където живея, вечер го минавах с шубето, че някой ще ми скочи на гърба. Та си ходех, стиснал нож в джоба, за всеки случай. Ай, колко неуредени сметки имам с комунизма и лицемерите от типа "Иван Костов" да знаете, драги good zombie, приятелю - любител на Чарлз Буковски и зловещия екшън като тръпка във витруалното пространство. Екшънът за доста хора от моето поколение си беше in live, приятелче. Затова и тая тиха резервираност към тоя вид романтическа поезия...

Всичко това написах тая сутрин, като се кефих, че сте от Харманли. Имам там голям род, за който почти нищо не зная, а и у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на тоя ден, между четири и пет часа след обяд аз съм на тоя паркинг, паркирал точно на мястото, където е горял баща ми. Изпушвам три цигари еднa след друга (това са около 40 минути време) и преживявам отново ситуацията... В същата жигула, с която заради тоя мой баща сърце не ми дава да се разделя.

Пловдив, 31 август 2006 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: