Крайпътен ресторант

Това есе може да остане незабелязано от читаещите в електронните форуми любители на художествена българска литература. Много вероятно е точно тъй да стане, и няма хич да се изненадам, ако стане баш тъй. Ала има вероятност и да подразни литературните телци и говеда от кръга на утвърдените за тълкуватели и говорители в официалния български литературен живот. И повярвайте - тогава ще бъда наистина изненадан.

ЗАЕШКО СЪРЦЕ

1.

Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори - поети и белетристи, доказали се вече, утвърдени и преутвърдени. То, разбира се, не е лошо; нали чрез по-известните имена от литературната ни история галим самочувствието си на цивилизована нация. Все друго си е неколцина оперативно пишещи редници и ефрейтори вече да са огласили Откритието на деня... С други думи казано, да са рискували... И отначало много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-громко нашите адепти, демиурзи, корифеи, т.е. хората с научните титли проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват читающия народ към новопоявилото се небесно светило.

То - светилото, изхвръква из мрака на първичния хаос; следват критическите опуси, студии, обстойни монографии, напудрени обилно с патетика панорамни обзори, проникновения в психологията и в подтекста, философически трактати, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенска хармония между новооткрития гений и небесните сфери. Па що има под написаното - един, два, до три пласта фундаментални прозрения върху живота, човешката трагикомедия, обществения прогрес, връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети от нашия талантлив автор от село Три могили, Пернишко, да речем, та чак до връзката между поредната литературна изгъзица, космическите лъчения и виденията от отвъдното сред тибетските монаси или някоя австралийска бабичка-аборигенка.

Примери от тоя род дал Господ! Иде ми на ум как точно генералите в литературната теория откриха един Йовков - същия Йордан Йовков, когото някога, през 1932-ра (вж. бр. 4 на сп. "Звезда") "прогресивната" литкритическа мисъл во главе с уважавания Георги Бакалов бе заклеймила като буржоазен, а сонм още по-прогресивни (?!) вече подир славния Девети (ІХ.1944-та) - сред тях: т.нар. "живи класици" Георги Караславов, Цветан Минков, Людмил Стоянов - сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени из читанките и христоматиите. Последният от тая "света троица" - Людмил Стоянов, в книгата си "Пътят на махалото" категорично се бе изразил: в България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия и благочестив християнин Йордан Йовков".

Дребни греховце са туй! Грешки на растежа, както по-сетне ни го обясняваха тоя случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка Розалия Ликова в 1970-71 година какви страхове подир Девети е брала, какви унижения от страна на хора като Пантелей Зарев заради споменаването, че Йовков е автор от общоевропейска величина, т.е. става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са мислели като Розалия Ликова, но просто не им стискало да излязат пред многогласия хармоничен запев на Йовковите отрицатели-комунисти: праведни болшевики, верни марксисти-ленинци.

Това го пиша не за да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия писател Йовков; дяволчето у мен обаче живо се интересува, задава неудобния въпрос "За току прохождащите автори кой има храбростта и честта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат, духом да укрепнат, да ги тълкува, да ги проектира в бъдещото им развитие като български писатели, изразители на националната ни самобитност и култура?"

Приятно е да редиш назидателни лакърдии към неизвестните автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с бога (пардон - вечерял с някой от месиите на поредната модна линия); триж по-приятно е ловко да вадиш като нова петолевка, да развяваш автор, приет вече в Пантеона. При всичкото ми уважение и респект към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не любопитствам от свое име, от делничното битие на простосмъртен читател-българин по род и възпитание: Спря ли да ражда българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи творци сред гъстите редици от приждащи графомани къде са литературните авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен мижав духовен пейзаж?

Мога да посоча - ако още не е станало ясно! - и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие подир разстрела. Макар че рискува живота си пред същата оназ червена химера за световно щастие под дулото на шмайзера и автомата "Калашников", именно "своите" не бързаха да го признаят за поет Вапцаров, та изчакаха знак откъм отсрещния ъгъл на континента, откъм честолюбива Испания - която пък го оцени зарад испанския му цикъл стихотворения. Ако го нямало тоз цикъл, дали би го забелязала, питам се. И отговор не ми е нужен. Хората умеят да се грижат за своето самочувствие, дори когато хвалят някой човек на изкуството от друго семе, от друга нация.

Ценяха го Вапцаров "простите българи" от допотопни фабрички и канцеларии, та рецитираха въодушевени изстраданата му лирика далеч преди официално Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с празнична партийна литургия с нимбата на светец в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, като се преобърна отново виенското колело и панаирджиите-веселяци в политиката преосмислиха издълбоко нещата, понеже властта сякаш се преобърна, хайде отново, пак "дълбоки" познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отричат поезията на Вапцаров, ей тъй, за адета на новите демагози от СДС и прочие десни уж партийки с кресливи имена и фанатично чугунен електорат от вечните правоверни на поредния партиен деспот, фюрер, командир.

През лятото на 1982-ра един, който познавал отблизо Пеньо Пенев (пловдивчанинът Димитър Жутев), ми говореше как го възприемали тоя "поет на строящия се социализъм" т.нар. "отговорни фактори": "Ами имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове, с топче вестници под мишница. Значи, спира те насред улицата и почва да рецитира, патетично да ръкомаха, да се горещи... Не, съвсем не го вземаха насериозно. Трябваше да си сложи край на живота, че да почнат да го гледат с други очи. Изведнъж откриха, че бил голяма работа".

В поделението край Хасково, дето служих през 1965-67-ма, имахме дребничък заядливичък старши сержант; ние, войниците, го бяхме кръстили Микса заради неприятния му характер. "Микс" на гръцки ще рече "слуз"; та тоя бивш димитровградски милиционер имаше обичай да ни събере под портрета на Пеньо Пенев, закачен над входа на казармената библиотека, да потрие самодоволно длани, , да се изпъчи, па да рече: "Е-ех, завалията! Колко пердах е изял ей от тия две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на тоз перчемлия!"

Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес и как ще е утре, при положение че престижната - сериозна и взискателна - литературна критика не спре да се разхожда като египетски звездоброец с поглед, зареян из облаците на отминалите десетилетия, не излезе из омагьосания кръг на вече познатото и вече утвърденото, доказаното. Като бил жив - мълчали, потайвали се; споминал се - изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Смелост ли им липсва или бетер от къртици са по-слепи?

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: