Крайпътен ресторант

Това есе може да остане незабелязано от читаещите в електронните форуми любители на художествена българска литература. Много вероятно е точно тъй да стане, и няма хич да се изненадам, ако стане баш тъй. Ала има вероятност и да подразни литературните телци и говеда от кръга на утвърдените за тълкуватели и говорители в официалния български литературен живот. И повярвайте - тогава ще бъда наистина изненадан.

ЗАЕШКО СЪРЦЕ

3.

Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като измрат всички, които са го виждали на живо, тогава нещата си идват на мястото: суетата отлетяла, останали да се подмятат стари дрипи от напомпания някога фалшив образ...

С двайсетте си миниатюрни стихотворения Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далеч по-значима стойност в лириката от трудолюбиво-неуморния Иван Николов, родом нейде из хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде по-високо от някогашния широко известен на публиката у нас и в чужбина поет, преводач, и редактор Иван. Литературна награда с името на Й. Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец; литературна парична премия в памет на И. Николов ежегодно от няколко години насам оглася и пловдивската бизнес-дама, радетелката на литературата г-жа Божана Апостолова. Кое от двете отличия е по-ценно?...

Иван Николов умееше да се пласира, притежаваше широки връзки в литературните среди; Данко Кръчмарон бе разхвърлян както в живота, така и от техническа гледна точка дори в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

Литературната буболечка Петко Рачов Славейков от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966 г; с. 171 и нататък), искрено и всеотдайно влюбен в България и всичко българско, прави през 70-те години на ХІХ век една изящна поема - "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на току-що изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, книги, надежди, задявки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народна събрание, народен трибун. Обичан е. Уважаван. Широко известен. Ценен и хулен. Въздиган и пренебрегван. Без съмнение той е сред предтечите на българските върхове в литературата и публицистиката. Споменатата поема е ненадмината по виртуозност и досега у нас. Тогава защо пристрастията ми са към други автори! Дали заради "аромата на пот", който се просмуква от цялата му родолюбива дейност на първостроител?!

"След обилна - по селски - вечеря..." - стих от Иван Николов. Така начева едно от хилядата му стихотворения.

"Легнал съм между щурците..." - така пък започва цикълът "Цялото ми богатство" на Й. Кръчмаров в издадения през 1985-та сборник, обединяващ общо единайсет поети, кой от кого по-неизвестни (вж. "Общежитие", наричано на шега "Братска гробница"). Но това тук е поезия, това е Данко!

И си мисля, че между двамата именно Й. Кръчмаров е големият, а не трудолюбивият и етичен Иван Николов. Защо ли ги деля! - и двамата са орачи на българската поетическа нива. Или... Иван е орачът на нивата, Данко - пилето над полето.

4.

Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестричката завършваше гимназия във Варна. Тъй че Данко беше опора и надежда на майка си. Не я видях тая женица ни веднъж облечена в друго освен в черно. Израснал на село, в тая среда, писал е стиховете си, без да следва образци, а така естествено, както птицата пее.

Имаше приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик до нос Калиакра. Това бяха все отрудени, грубовати на вид, гръмогласни, широко скроени характери. Без да е бил някога рибар, приемаха го за свой - без особена сантименталност, ей тъй, като че допреди час са изтегляли заедно натежалите мрежи от морето.

Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме цял ден по камъните край брега от "Златните пясъци" до "Албена". Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер ни се изпречи вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Рекичката Батова... Не се осмелихме да я прескочим тая речица, та излязохме на шосето. Спряхме на автостоп такси. Стотина метра по нанагорнището заек се замята между фаровете, последва лек глух удар и в дрезгавината встрани от светлината на габаритите, зад тялото с потръпващи спазматично крачета Данко вдигна от тревата нещо пулсиращо - сърцето на заека, допреди миг летял като стрела пред очите ни.

Никога нямаше да повярвам, че само - отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но това съм го видял лично през мразовития февруари на 1972-ра.

...Подир среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин, Данко внезапно, без да продума, пада на тротоара. Сърцето му се пръснало. Не издържало на вълнението. Вероятно е бил твърде-твърде щастлив в края на своя несретен сирашки живот да усети капчица признание...

Малко след това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мен е цветна картичка от мърлявото пристанище на Балчик със силозите зад кея. Текстът на гърба на картичката струва ми се говори повече от всякакви критически анализи и фантасмагории. Ей го тоя текст, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче:

"Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".

Следва името на подателя.

Пловдив, февруари 2001 година

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Цялата част 3. от това есе, пък и два абзаца от част 4. вече съм публикувал в някой от тия три или четири сайта, които попълвам в all.bg от три месеца насам. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост - есето "Заешко сърце", със своите образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия.

Някогашното момиче, с чийто текст приключвам есето, точно днес навършва своите 54 години. Пътищата ни се разделиха, но Данко бе причина някога да се съберем, а подир кръгло 18 години след развода ни пак Данко като че единствен остана да ме връща в миналото, в спомена за ония луди добруджански години.

Пловдив, 3 септември 2006 година

tisss

Екстри: