Въведение ІІ

"Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце."

Библия, из "Притчи Соломонови"

("Личности и корифеи") НАЙ-ВАЖНОТО В ИЗКУСТВОТО

02.05.1999. Нашите бизнесмени... Най-близко до ума е да изтъкна ужасната им страст към успеха, несдържаното им самолюбие, избиващо в грандомания, когато успехът ги споходи. Като манталитет българинът има слабост към бедстващия, угнетения от неуспехи и несретничество; на замогналия се гледаме с черна завист и отчуждение, спотаено зад кротка лъстива усмивчица. Опитвам се да разбера едното и другото: защо е тъй? Толкова ли саможиви сме, та не виждаме у богатия един стопанин за пример, който умело е приложил труда, таланта си?

От хилядолетия на Балканите се живее бедно. Дразнят ни идиличните картини на замогналите се може би поради внушенията, които сме попили от родната литературна традиция; пък и в черковния календар светците са все люде на самоотречението, не на материалното благоденствие. Ортодоксията върви плътно в стъпките на Иисус. Изобщо, за бедстващия Христовите послания са и начин да се примири с материалната нищета, въздигайки се в съзнанието си като страдалец, герой с духовни приоритети.

И комунизмът, като изкривено приложение на христовата идея, ни възпитаваше да се гордеем именно с бедняшкия си произход, да изтъкваме колко добре ни е именно понеже сме пренебрегнали материалния израз на успеха, именно понеже сме прости, обикновени винтчета и лостчета в сложната и висша система на всеобщо равенство в бедността.

Срина се и таз химера. Защо обаче обществата имат тоя основен недъг: да следват масови рецепти на лечение? Всеки човек е уникален. Такъв не е имало, няма и да се появи повече. Ала ето... Униформа в облеклото, в прическите, в обзавеждането, в обноските, в самочувствието как да представим това и онова – то не е тъй страшно; унифицирането на човешките типове – еднаквости в мечти, желания, амбиции – ето това вече си е натиск към обезличаване, тук е страхотията. Гражданинът, кълнящ се във вярност пред иконата на "вожда" (Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Г. Димитров, Мао, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бен Ладен, Иван Костов или някой друг съвременен падишах), е хиляди пъти по-безличен от Адам, Йеремия, Йов, от уникалния в своята неповторимост библейски човек с неговите вечни съмнения и естествени човешки грехове.

В тоя смисъл иконите, представящи лидера и политбюрото на която и да е партия с всичките им героични – съчинени или реални – биографии, са жалки епигони на християнската митология. Макар да се опитват да ни въздействат по подобен начин, липсва им смирението, мъдростта на библейската притча: все делят човеците на свои и чужди, на врагове и съратници. Фалшивите пророци именно по това личат: не уравновесеност, а смут и бъркотии творят, настройват огромни маси хора едни срещу други все с най-прекрасни уж намерения. Като говорят, устата им е по-близо до мозъка и твърде далеч от сърцето.

"Героят" при комунизма задължително се откроява върху вражески черен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като дрипа. Иде ми тук за илюстрация една от най-споменаваните притчи – за блудния син... Как да я разбере еднопосочното съзнание на "предания до смърт новопокръстен" (бил той обичайният неофит или обичайният гневен Костовист)?! Какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния чертите на човек от твоето тесто! А виж, бесовете те изкушават да посегнеш да го унижиш, да го утрепеш, като най-бърз и удобен, пък и красив като че начин да си решиш нещата. "Нет человека, нет проблема!" – ехидничел Сталин. А че тоя човек може да бъде твой съмишленик?... Не! Категорично не. Най-добре според фанатиците неокомунисти по стил в днешна България е - по късата процедура. Както във философската легенда за Гордиевия възел..

Мъчели да го разплетат тоя възел, мъчели се, докато се появил фанатикът и – хряс! – разсякъл го с меча. Що за решение е това! Най-жестокият инквизитор и враг на първите християни римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите, първостроител на християнската черква?! Ако комунизмът и неокомунистите от типа "Иван Костов", навсякъде, дето се появят, като феодална ерес сеят антагонизми, двехилядигодишната християнска философия насочва човеците към по-фини средства за влияние.

В крайна сметка, комунизмът и старите рефлекси у т.нар. нови демократи за силна България чрез практиката на т.нар "духовно строителство" визират масата от хора, т.нар. "колектив", докато християнството изправя човека сам пред нравствените императиви на цивилизацията. Нямаше да се любуваме на гневните реплики на самообявилият се за Месия господин към... алчните старци на припек, както и фундаменталното му откритие на изрядно обучен марксист-ленинец, че мнозинството българи са невежи, понеже не гласували за неговата партия! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в тоя спор Иисус ми открива, че божественото е и у мен, че и у най-противното изчадие на човешкия род блещука искрица звездна субстанция.

Та за разбогателите съотечественици, тия едва 4%... беше думата. Интелигенцията е, която следва да им подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ народ могат да бъдат. Но първо не е зле да се поклоним лекичко на успеха им, да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това. Защото в момента и те, позамогналите се, не знаят как да се държат със себе си.

03.05.1999. По какво се отличава художественият стил? По скритите в подтекста внушения. Чрез внушаване на чувства и настроения от образи и картини, от сюжет и ситуации художественият стил е насочен към усета, към умението да виждаме света отвъд видимото за окото, под повърхността и над облаците от политически послания. Това качество го има в някои словесни фигури на разговорния стил, но в художествените текстове умението да се казва едно, пък да се разбира второ, трето, че и четвърто, е изведено до степен на изкуство, което ще рече – върховно майсторство.

Изкуството никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както в литературата, така и в другите изкуства, върви по пътя на големите обобщения за живота и мястото на човека във вселената. Най-важното в една картина (роман, мелодия, стихотворение...) не е нарисуваният с масло или акварел пейзаж (човешка фигура или каквото и да е), а излъчването на духовна енергия, която зарежда отделния човек с оптимизъм за живот, с увереност в себе си, макар и през сълзи на очи и през йеремиеви вопли.

Човекът на изкуството – това може да бъде всеки от нас! – борави с всеизвестни факти за събития, личности, обществени явления. Той не е архивар. Не и следовател. Не му е работа да се занимава със статистика и рейтинги на политическите партии и водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното наоколо да изтегля енергийни потоци от духовност, мъдрост, уравновесеност, човеколюбие. Голямото изкуство открива божественото, т.е. творческото начало, у Адам и Ева. Друг могат да излъжат политическите шмекери, но човек с интуитивен усет, придобит от тълкуване на изкуство, няма как да излъжат. Може би понеже изкуството е особен род познание за съжителството ни с Добро и Зло, с Бога и Сатаната.

ИНТЕРЛЮДИЯ* от днешния ден:

Скапа ми се наборът, който ми отне с преработката около два усилни часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин от 5 до 8. Хукнах да си купя цигари, направих силно кафе и седнах на балкончето, огрян от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам лошото настроение... Стар трик, отработен в течение на четиридесетте години ровене из книгите: отворих напосоки тия трийсет печатни коли разкошна есеистика да търся лек за обзелото ме отчаяние. И – разбира се, съвсем не случайно! – попадам на текст, който е по темата ми тая сутрин. Ето за какво става дума. Обширният цитат, който няма да приведа, е част от онова, което имам да кажа точно днес, като продължение от разговора ми с професионалист-философ, който водихме вчера по обяд на чаша бира в кварталното кафене.

Четири са тезите, които предлагам за размишление.

1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече писано от друг преди тебе или да допълниш написаното от класиците, по-добре не се захващай, не си губи времето!

2. Изкуството е оптимистично по своята природа. Напомня есенцията, водещото начало на двехилядигодишната ни християнска цивилизация, която насочва човека към божественото в неговата греховна душа.

3. Истинският автор създава своите читатели, води ги през тресавищата, през блатата от думи към облян от слънце и любов оазис на духа, ала не се държи грандомански, а крачи с множеството. Не се срамува да открие слабостта си, увлеченията, заблудите си. О, той в никакъв случай не е изрядният медиум между Истина и Съвест, между нуждите на греховната плът и естествения стремеж у човека да бъде по-великодушен към останалите човешки съществования!

4. Изкуството – художествената литература в най-отчетлив и достъпен вид – е тревога и оптимизъм, че животът и на най-големия гад има своя скрит положителен смисъл. Така че демократичното като човеколюбие винаги взема превес и в най-мрачните територии на отчаянието пред собствените ни човешки бесове.

Пловдив, 3 септември 2006 година

tisss

__________________________________________
_{* В случая - театрална пиеска с фарсов характер, бел.м., Г. Б.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: