Въведение ІІ

("Личности и корифеи") "ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ..." (1.)

05.05.1999. Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мене... Едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да бъда спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. Сега, в тия мои години се чувствам като цар Мидас – до каквото се докоснел, ставало златно, и така умрял в злато на остров Крит.

Не мога да печеля пари, това е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред и заредена "за излитане". Тя е физическото ми чувство за свобода, от което се възползвам веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко.

Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душите им – птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Потиснати са ми децата.

Питам се, има ли място, добро за нас тримата. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася тая невежествена, груба България. Небесата не ми носят отговор. От небесата лъха космически студ, пустота. Толкова ли сме временни и уязвими, Господи!

За да съм щастлив, трябва да се заблуждавам, себе си да лъжа. Наоколо – боричкане, лакомия, простащина. Като идвах към училището, чувам – момичешки глас. Нашите някогашни хлапашки псувни бледнеят пред тия! Спрях, изчаках да ме наближат. Три 10-12 годишни момиченца и едно момче с ученически чанти. "Ама господине, ние така си говорим – рече малкият, без да съм казал и дума. – Тя е отличничка по български" – сочи височко рядко красиво девойче. "Нищо, нищо! – усмихвам се. – Викам си, я да видя кой така чудно говори." А коконата: "Не съм аз! Не съм аз!"

Как от кал да сътвориш елмази? Чувам татко. Шепнешком, обърнал се към тенекията в раздрънканата линейка, с която го отнасят към "Пирогов"; там ще да умре само след часове. Онова "Олеле, майчице!" изшепнато... някой да не се разстрои, светът да не разбере как се мъчи. О мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз – синът ти, дето не съм чул и в голям зор груба дума да изречеш?

10.05.1999. Не е безобидна тая шумно подета с подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите (към стотина, повечето пенсионери, бивши хвалители на БКП) на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно нарисувани лозунги "За мира, против войната!", "Спрете мръсната война!", и особено "Долу агресорите от НАТО!" – до болка познат казионен театър; нали с тия представления израснахме, с тях ни възпитаваха от невръстни... Стари номера от селска вечеринка! Парадоксалното е, че шепата тартюфовци са същите "рушветчии, политически интриганти и български интелектуалци", за които 24-годишният Ърнест Хемингуей (вж. репортажа "С какво се занимават кралете на Европа") иронично пояснява: "български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни".

И аз в 1980-та с изплакнат мозък пробвах веднъж да дращя стихотворение "против агресора", когато американската авиация бомбардираше "братския либийски народ". После се разбра: пострадала единствено луксозната резиденция на оназ чудна личност,"скъпия приятел, другар и съратник на строящия се световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Тоя човек през ден-два – се блещи към небесата, назидава своите араби, пери показалец – същински Месия. Кого се силех да защитя? Вдъхновителят на терористични акции в християнския свят. Оня, дето внушава на либиеца-мюсюлманин, че Западът планира да завладее Либия заради слънцето и камилите й.

Виновни ли са вълците, че им природата вълча! Дали и за нашето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото откровение? Може би едва когато измрем ние, родените в робство, нашите внуци ще почнат да разсъждават със собствения си ум, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка.

Ето ги в друга светлина някогашните, въздигнати от Партията "творци и говорители от името на народа". Да не са се заблудили?! Не е то заблуда. Не са вчерашни! Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак – че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола от приличните си - средна хубост - стихове, романи, драматургия. Тягостно е да усетиш тия "майстори на пропагандата, чиновници на партийната линия в писателския съюз – верни на БКП или друга някоя глутница от лицемери", но е оздравително. Оттук-насетне как ще ме заблудят!

Та червените кукери с красиво изписаните лозунги не защитават сръбския народ, ни "бягащите от НАТО-вските бомби" (??? - бел.м., Г. Б.) косовски албанци. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно?... Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на умопобъркана "Титова земля", вдъхновителите на убийства и подлост.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: