Въведение ІІ

("Личности и корифеи") "ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ..." (2.)

_{Продължение от 10.05.}

Един талантлив математик с академична титла шета из българските градове, държи пламенни речи против "НАТО-вската агресия". В качеството си на заместник-председател на Народното събрание не, а като уж обикновен гражданин тоя човек ходи на частна визита до "белградските другари" да ги уверява в "солидарността на целокупния български народ" тогава, когато същите "белградски другари" спряха официалната българска парламентарна делегация на границата. Ега си скандалът, като съпоставиш двете случки! Безобидни ли е активността на г-н академика?

Тоя мил пратеник във воюваща Югославия, присвоил честта да говори от името на опоскана България, тоя симпатичен, уравновесен, достолепен на вид господин говори и от мое име. Но мнението му няма нищо общо с моето мнение. Такъв адвокат на моите си интереси не ми е необходим, меко казано; твърдо казано – съвсем не желая някакво вечно парвеню (и по род, и по душевен строй), един Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик да е, да ми сочи кое е добро и кое зло за България. Пръв приятел на бившия деспот Т. Живков, пръв приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, едва ли не пръв демократ от т.нар. "демократична левица". При мен обаче, в моята класация тоя човек не разполага с никакъв кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е кръгла нула.

Чудна работа, как хора с талант в науката, но нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с целия хъз на механично-логическия си подход към живота на нацията! Преди години пак тоя учен бе издействал да се въведе негова модерна метода на обучение, та резултатът бе, че в VІ клас няколко випуска българчета едва сричаха текстове по роден език, та ги зовяхме с фамилното му име - вместо идиотчета – "сендовчета". Няма що, крупен изобретател! Експериментатор за милиони.

Което е държавна политика и се решава в парламента, тия личности го саботират с уж добронамерените си действия. Да помага на България в отстояване на принципните ни отношения с Югославия ли се е завтекъл господинът? Съмнявам се.

Ако случаят Благовест Сендов не ми се нрави, какво да река пък за професора г-н Велко Вълканов? Честно казано, в речите, в смелите (?!) акции на Саддам Хюсеиновия почитател г-н Вълканов не виждам нищо представително за моя народ. Посредственост жизнена, бетонно самоуверена, тъпашка - това ли е лицето на българската нация! Смях и съжаление...

Подир онова "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник", перифраза на Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!", което пък е перифраза на текст от комунистическия манифест* от 1848 година – нашата т.нар. революционна лирика се изпълни с редове на самоотречение пред олтара на "Партията"... Защо олтар без кавички?... Понеже действащата комунистическа система за възпитание на чувствата се основаваше върху старите, разградени храмове на религиозния ритуал. Не любопитство, не временен интерес ме кара да си мисля през последните пет-шест години за личната трагедия на няколко поколения високи поетически, артистични и всякакви таланти у нас подир оня наистина исторически Бузлуджански конгрес от 1891-ва.

Не ми се слушат истерични крясъци откъм тълпата вчерашни кротки, потиснати от същата комунистическа система кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да вият още от еуфоричните седмици непосредствено подир Десети ноември (1989). Господа "демократите"... представители на неандерталски антикомунизъм. И те вече се устроиха, вградиха се пъргавичко в новата система на управление: кой посланик, кой в банковото дело, кой в промишлеността, кой в търговията, в далаверките, кой в набиращия опит политически театър...

Помня ги от митингите как се опияняваха еn gros да громят комунизма, и особено – всички комунисти вкупом, целият милион партайци на Живкова България. Стани Да Седна – придирчиво разгада абревиатурата СДС тогавашен член на "Партията-ръководителка", сегашният професор Драгомир Драганов - струва ми се: мой връстник, и като че имаше основание.

За опияняващите се от собственото си красноречие, от собствения си глас наши "първи антикомунисти" от телевизионните репортажи, вестници и списания, които с крещене, с патос замазваха резкия спомен за доскорошното си малодушие на отритнати, непризнати, недопуснати до тавата с едрите мръвки, до изключителното щастие (за всеки кариерист) да се обяснява гръмко в любов на Партията и нейния лидер (любовно обявен за вожд, първи демократ, Тато, Бате, Уйко или скромно – по военному: Командира). Как неусетно почнахме да ги възприемаме в новото им амплоа, с новата им осанка на говорители от името на нацията! Тия царе на мимикрията, тия "хубави хора"...

Тяхната ми е ясна, такива винаги ще се намерят – всяко стадо си има мърша, особено когато из основи, за добро или зло, откриваме нов хоризонт. Вълнува ме драмата на искрено повярвалите в комунизма. Защото до 1981-ва бях един от тях, нещо повече – смятах се за по-комунист от мнозинството (почти милион, огромна маса за българските мащаби) с партийна членска книжка. Накратко, не мога да се съглася, че човек вечер си ляга един, пък заранта е коренно различен: заспива праведен комунист, буди се демократ и креслив антикомунист. Тез работи тъй не стават, освен във вълшебните приказки и в сантименталните латиноамерикански сериали.

Комунизмът като мечта изглеждаше красиво отстрани и отвън за интелектуалеца и за бедняка; и чудесен лозунг си имаше, заимстван от ХІІІ век, от конституцията на Флоренция, първа прогласила принципите на републиканското демократично управление: Свобода, братство, справедливост. Или от времето на Великата френска революция – Свобода, братство, равенство. А като си роден и израснал в тоя "рай", като си сукал единствено от епоса на партизанските геройства и познанията ти за широкия свят са идвали при теб филтрирани от сталинската цензура, как да не повярваш, че си роден "войник на мира и прогреса, на щастието и благоденствието на народите по земята"!

Трябва да си го преживял, за да го знаеш. Западният интелектуалец и не подозира, бедна му е фантазията до каква степен човекът може да бъде поробен от системата "Big Brother", на масово следене, доносничество и подлизурство пред властника. Част от активистите на "Big Brother" са и в сегашното Народно събрание. Говорят, ръкомахат, защитават правата и свободите на личността. Обаятелни хора, а между тях мнозина са и хора на изкуството: скулптур, актьор, художник, писател...

Не се окайвам. Харесвам си живота, какъвто е. Не е жест на покаяние: просто такава е истината за мен, за нас, за цялото ни умно, интелигентно следвоенно поколение българи, руси, чехи, поляци. Скриха ни шайбата преди да се появим на белия свят. То, разбира се, не омаловажава вината ни, но... това е положението: предадени сме от момента, когато сме заченати.

Следва

_______________________________________________________
_{* Буквално за "унищожение на личността и свободата" с ехидност и злорадство се споменава на стр. 80 от българския превод на Комунистическия манифест (Партиздат, 1985 г.): И премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и на свободата! Тя е права! Наистина касае се за премахване на буржоазната личност, на буржоазната самостоятелност, на буржоазната свобода.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: