Въведение ІІ

("Личности и корифеи") "ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ..." (3.)

_{Продължение от 10.05.}

Как да си изкривя душата, да отрека, че харесвам Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи..."! За мен това е гордият, непреклонният човек. За мен то е като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, аз го обичам тоя лирически герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на "смешника" Т. Живков, сам себе си предаде! И друго, пак Джагарово, на мъртвия Пеньо Пенев посветено… Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.

Стотици пъти да преписвам, не бих се наситил на тия стихове. Така монолитно изразен българският рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у П. Пенев. Звучи почти като Есхиловия Прометей. А колко бледичко покрай Джагаровото "България" стои например онова иначе сърдечно Атанас Далчево "Към родината":

"И българин съм не заради твойта бранна слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила"...

Като да се колебае дали е улучил точната дума взискателният, изящният и педантичен Далчев...

"...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила".

Лирическият герой в хубавите Джагарови творби живее, диша, вълнува се, кипи, тътне дори мълчанието му; пък лирическият герой на таз върхова Далчева работа ми се вижда книжен, тъй безпомощно предан, чистичък, та и разсъдъчен. Изводът?... Не четете Далчев подир Джагаров, да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

Е, какво ми бърка, че самият Г. Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период от време бе станал страшилище, велможа и говорител на партийната цензура!? От тоя облечен във високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама български интелектуалци, хора на изкуството и простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го ползваше като бостанско плашило; отвратителната му участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно е да кажем: БКП го употреби. Личното ти достойнство обаче друг не може да отнеме; можеш да го провалиш единствено скамият ти. И точно това очевидно се е случило с тоя най-значителен между съвременните български артисти.

За да се справим с метастазите на комунизма, длъжни сме да ги обградим с... любов. Странна ли изглежда такава идея? Не аз съм я измислил; изрича я великият Шекспир по повод работата си над такива изчадия, като леди Макбет и крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от върховите му трагедии. Значи, за да проникнеш до сърцевината на каквото и да било, обкръжи го с любов. Защо пък любов!...

Защото тя е ключът към разгадаването на сложните личности, съдби и положения в света. Съжалявал Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от лудешката страст за богатство, власт, слава. Ами то и великият англичанин цитира някого, минал преди него – цитира самия Иисус. Нали Иисусова е идеята за любовта като начин на отношение към проблеми от всякакъв характер.

Омразата капсулира проблема; вместо да го реши, да го развърже (не да го среже, както е сторил самонадеяният Александър Македонски с меча си) оставя открит проблема за идещите подире. Какво нередно – с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? Защото тия, които днес сочите с пръст и към които виете "Смърт на червените боклуци!" – не са отпадък, а в повечето случаи зле употребени от партийните комисари и лидери духовна сила и талант.

Не е така просто за добрия стопанин да отдели зърното от гнилата плесенясала плява. В тая плесен от далечната 1917-та продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавистта и тъпата неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си оня пристъп на тревога буквално в последните редове от романа "Чумата" на Албер Камю?... Отминала е бедата, чумната епидемия вече е укротена, народът празнува. На една тераса под сияещия звезден мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Но то е всъщност авторът, който размишлява над световните трагедии.

"...Доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от ония, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение"...

И вече в самия край:

"И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град**.

Роденият на 7 ноември 1913-та в селището Мондови, Алжир пише тия редове като 33-годишен французин, но и като една от великите "мислещи тръстики"*** на ХХ век: говори с очи, обърнати към току-що отехтялата Валпургиева нощ на националсоциализма и фашизма. Ала нацизмът – за нас чак сега става ясно! – е епигон на чумата комунизъм. Тъй че не тръгвайте с омраза, да не капсулираме спорите на това хищно и отровно явление. Помнете Камю, помнете Шекспир, спомнете си писаното от четиримата евангелисти, спомнете си началото на глава ХІІІ в първото послание на ап. Павел до коринтяни:

"Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм".

И малко по-нататък:

"Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

Това слабост ли е?! А може би е конформизъм? Мекошавост? Колаборационизъм (т.е. – съглашателство с извергите)?... Любов за съсипаните възможности на нацията, не омраза. Да го запомним, да си го повтаряме, че да го научим повече хора, повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

Следва

______________________________________________________
_{* Вж. Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.

** Вж. А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод Надежда Станева.

*** Израз на Рене Декарт (1596-1650).}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: