Въведение ІІ

("Личности и корифеи") "ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ..." (4.)

_{Продължение от 10.05.}

Далеч по-заплетен е възелът в съдбата на Пеньо Пенев, любим бард на ентусиазираните отрудени, искрено повярвали в комунистическата утопия. И тоя български поет ми е от любимите. Защото твърде близък ми е маниерът му на "говорене". В сравнение с Пеньо Пеневите, дори Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят нагласени. Според мен, Пеньо Пенев е самороден къс български характер: грубоват и нежен, отчаян, разтерзан и кремъчно твърд; едновременно силен и слаб, прозорлив и заблуден "войник на Партията".

Има моменти – лирическият му герой се изразява като партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, пък другаде – като дезертьор от фронта на партийните баталии: без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел, с гузни очи... но истински, боже мой!

Как да не му вярвам! Да не съм "не човек, а желязо"?!... У него няма албини, няма мазно, няма лицемерие. Когато позира – а то ужасно личи! – пак е истински тоз нехранимайко с връзка овехтели вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката.

Народното съзнание го митологизира подир самоубийството. Това не се получи с Джагаров. Георги Джагаров като личност бе до известна степен демонизиран в очите на простосмъртните безпартийни, но накрая и това оттече. Забравиха го. Изхвърлиха го от съзнанието си като дрипа. И си отиде от тоя свят изоставен, уплашен сякаш от собствените си грехове, докато перчемлията Пеньо все тъй грее в "обеззаразената" от т.нар. "демократични" нови тълкувания родна лирика.

Към него вечните мекерета на всяка власт ги е страх открито да посегнат. Страх ги е дори хора като Марин Георгиев - поет и дявол знай още какъв й се явява на Поезията, който не се поколеба да посегне и на Вапцаров. Та моментално приятната му за препрочитане публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника мишките да я ръфат. Такива нагаждачи не ща да ги знам. Да го чете, който си ще!

С Джагаровото "земя като една човешка длан" днес палячовци се премятат по естрадата, глумят се, гаврят се. С Пеньовите стихове не смеят. Вапцаровото "Вяра" оплюха; за Пеньо Пеневите къде по-откровено партийни частушки зъб не обелват... Как ви се струва! Прост ли е тоя българин, че прави разлика между комунист-гаулайтер и доверчиво повярвалия, мятащ се в раздвоението си "певец на социалистическото строителство"?

Заблудите на Пеньо Пенев ги преживя цялото ни следдеветосептемврийско поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само с посветен в дяволската работилница на сталинизма. Което се случи с Пеньо Пенев от село Добромирка, Габровско, можеше да се случи с всеки добросъвестен, доверчив, манипулиран от раждането си българин. Е! За врагове на демокрацията ли ни броите нас, втората, третата, четвъртата категория граждани на Републиката? Ало!... Облаците... Елита...???

Неандерталският антикомунизъм докара нещата дотам някакви бледи сенки да се боричкат кой да влезе в Списъка на дисидентите* на изтъкнатия интелектуалец г-н Михаил Неделчев. Неандерталският антикомунизъм повтаря десета година все своето: "Кой не скача, е червен. Който не кълне комунизма, значи е комунист, враг на народа".

Кой разсъждаваше по тоя начин в Съветска Русия? А в Германия през 1933-39-та? А в Съединените американски щати през 1955-58, когато маккартизмът вилнееше?... Не знам колко ще трае ерата на омраза, разпалвана от хора с гузна съвест - независимо дали днешен лидер - бивш доцент във висшата марксистка школа, или Писарушко, който пуска перки като юнак от народния епос.

11.05.1999. Пещерният антикомунизъм дискредитира демокрацията като система, основана върху нравствеността. Изкривените от фанатична ярост лица, бетонно самоуверени в невежеството си от двете страни на фронта "сини-червени", подозрително си приличат. Мязат си и глупостите, изричани от враждуващите пред медиите или по техните си "сини" и "червени" сборища. Ако в зората на модерното общество от края на ХІХ век многолюдните разходки по градското "стъргало" под строй, с развети знамена и плакати, па чат-пат и с цигански зурни и тъпан, наети да се вдига гюрултия, са били форма за приобщаване към европейския "цивилизасион", то (подир половин век организирани "отгоре" скрупульозно отрепетирани, вдъхновено уж проведени като за пред чуждите дипломати и телекамери агитки с кръшни хора и всенародно веселие или гневно сключени вежди и размахан над главата юмрук) тоя цирк днес как ви се струва?!

Все таз масова екзалтация. Масово надкрещяване. Превръщане на единиците в организирано стадо от нули - взвод, рота, полк, армия, жадуваща да влезе в бой до сетна капка кръв, да изгине до крак за своя Командир: Salve, caesare! Мorituris te salutat!**

Има ли военни термини, говори ли се за врагове, битки, победи – ясна е тя! Остава да изчакаме сюблимния момент новопокръстен месия да изквака: "На-а-апред, тикви дебели! На но-о-ож!" И ми иде на ум фразичката "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от романа за добрия войник Швейк на Ярослав Хашек***.

Механизмът на обезличаване не се е променил от хилядолетия. Да не разсъждаваш, да те замаят, сащисат, да те отстранят от корена, от себе си, па да те лашнат в някоя планирана "отгоре" касапница, е-е, да речем, с девиза "Долу агресора! За мир и щастие на земята!" или "Долу червените боклуци! Днеска Луканов, утре Виденов и Първанов!" (За смърт крещяха, ако сте забравили какво скандираше тълпата в меллето, когато "юнаци" организирано къртеха символа на Демокрацията в Българската държава.) И като се вчепкаха чугуненият комунист и железобетонният лъже-демократ, видя се, че са два братя близнака от една майка раждани – от невежествената и самодоволна Посредственост, за която омразата е жизнено необходима като слънцето и въздуха, и водата за всяко живо същество.

Следва

_______________________________________________________
_{* (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се") 1. Отстъпник от вяра, вероотстъпник, разколник. 2. прен. Отстъпник, родоотстъпник. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с. 214!

** (лат.) Гладиаторите към императора: "Отиващите да умрат те приветстват!"

*** (нем.) С цялата тая война могат ли да ни цунат гъза! Вж. Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: