Въведение ІІ

("Личности и корифеи") "ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ..." (5.)

_{Продължение от 11.05.}

Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал нито в старогръцката, нито в средновековната европейска, нито в съвременната световна лирика толкова оловно-печални редове, заредени с буреносни токове, с могъща човешка греховност и жизнелюбие. Ето го началото на тая иначе облъхната от партийна тенденциозност поема "Дни на проверка".

...Пренесъл своя земен дял
през живожарицата на позора;
през гордостта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял –
при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
(...) Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
какво душата ми зачерня и печали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.

(...) Недей разплаква моето сърце!
Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!

Тоя тъй български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че дори самородният като чисто злато талант е станал слуга на партийната пропаганда. Какво кощунство! - да превърнеш образа на майката в алегория на някаква си партия! И туй ако не е дивотия, здраве му кажи!

Ей го това родоотстъпническо пред партийния олтар, ала пак с могъща страст изразено, коленичене – гордост за партийната философска мисъл (пак някой filopsy, Евгений Дайнов или Александър Райчев), изобщо: постижение на партийните секретари и отрудени бивши марксисти, доценти по диамат и истмат в съвременната политика:

Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!...
Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми бягството в съмнения излишни!
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издуманите хулни думи ми прости!

И тъй нататък. Как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, тоя поет с трагичната си участ е показателен случай, как видиотена от идеологизми, продажна спрямо човека, спрямо Отечество и Род партийна власт се е гаврила с доверчивия наивник от село. А такива бяхме повечето българи, неизвестени за престъпленията срещу човечеството, конкретно срещу нашата България, сътворени все в името на гръмко обявена цел отвъд хоризонта на собствения ни живот.

Пеньо Пенев сам си произнесе присъдата, сам я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за един от най-българските поети от втората половина на века. Цял в метастази от идеологическия тумор, отиде си трагично жизнен говорител на българския род. Тия наши жертви в какво да ги пресмятаме, с какво можем да ги компенсираме?...

Партийната фанатична самоувереност внимателно, с любовна нежност се налага да я изследваме: да узнаем отде иде силата й да омагьосва най-чистите, най-гордите умове на нацията. Коя ще е таз литературна критика (нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния Вожд, от своята Партия), дето ще отрече наедно Вапцаров, Джагаров, П. Пенев?! Партията си послужила с таланта им, употребила го за целите на политическата агитация. Че активно са й съдействали самите творци, да си носят греха! Ала чрез тях бяхме манипулирани ние... милиони българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, украинци, източни немци, унгарци. Дори западният изнежен интелектуалец, който гледаше комунизма иззад оградата на нашия концлагер, и той. Съмнявам се дали и досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно как "хубавко си живеехме" с осъществилата се идея на г-н Карл Маркс, с Big Brother.

Да не забравяме Албер Камю – бацилът на чумата е в латентно състояние наблизо, край трибуна с обветрен от политическите въртележки красив, усмихнат лъчезарно образ, който ни убеждава в добрите си намерения; тоя симпатяга само чака да заспят съпротивителните имунни способности на нацията, да се настроим с омраза един към друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела, че гледай как блести и свети от радост партийната централа, цялата глутница от наглост и лицемерие, как плющи тъмносиният или кървавочервеният байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено пори вълните на Историята, какво веселие настава, какъв безкраен празник, че поредният демагог и предател (уж с най-добри намерения – от гледна точка на консервативна или друга някоя велика идея) е успял да ни хвърли в обятията на ненавистта.

Човеколюбието няма алтернатива. Политагитаторът това не разбира. Комунистите се правят, че го разбират, а тъмносините кофражисти на Синята идея - за мое съжаление! - са изгубили усета си за тия неща.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: