Въведение ІІ

("Личности и корифеи") БАЩА МИ, ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ (1.)

16.05.1999. Баща ми Кирил е най-малкият от петима братя, синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищо за живота на тез двама освен откъслечни приказки, които нарядко татко процеждаше. Като например онова, изречено през пролетта на 1972-ра по повод моята добруджанска авантюра (бъдещата ми съпруга); изтърси го троснато, през рамо – ни похвално, ни назидателно, обърнат към майка ми: "Дяд Гьоргище! Кой го знай кво се е разпищолил из Добруджа!"

Били толкоз бедни, че като се родил най-малкият, съседите довели бездетни хора от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъвахме шии с татко към паянтовата съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни загледаха разтревожено иззад прозорчето и той рече: "Давай да се махаме!" И забърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в таз мизерна къщурка, преди да хукна да го догоня.

"Колко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката, а! Помниш ли?" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, най-възрастният, роден в 1909-та - висок, белолик, строен чичо Митко*. Татко му викаше "бати Митко". Няколко пъти съм ги сварвал двамата да си бъбрят, по-точно – "бати Митко" говори, баща ми нещо върши край дърводелския тезгях или подрежда джунджурии и инструментите си из кутиите.

Вдигам те от тракийската пръст, мой мили татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тез работи! Кому да обяснявам, че ти си ми примерът, ти си ми мярката: кротък, ала рязко очертан; доверчив, неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от грандомани и използвачи. Майка търчеше да го оправя по разни служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си барем". Ето случай, когато му рече тез думи, а той я гледаше с ясно сини, много спокойни очи, без да мигне.

Беше му мечта да работи в Либия. Негов познат му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки в Либия, току виж си станал богат, ще си уредиш борчовете и дереджето, поне килими ще си накупиш за вкъщи... Братовчед ми Гошо – и той беше в Бенгази: строителен техник; и той му хвалеше "Либията". Та ето, написал си татко молбата (майка му я написа) и тръгнаха с тая молба от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата запецнаха. От някакво министерство им рекли: "В Пловдив ви мътят водата. Виж, Кириле, оправи се в Пловдив, там, на местна почва. Ний тук сме лесни. Пущаме те да вървиш в Бенгази, но само там, в Пловдив трябва да си изчистиш нещата". Оказа се, пловдивската областна милиция** била против.

Нареждат се двамата с майка пред входа на окръжното управление на МВР в Пловдив. Приема ги някакъв канцеларски плъх с чин подполковник. Майка пред тапицираната врата на подполковника още го посъветвала моя баща: "Ти не се обаждай, тук аз ще говоря. Отговаряй само като те питат". Влизат значи двамата, застават чинно пред оня зад бюрото. А човекът разгръща дебели тефтери, чете, пухти, шари с показалец по редовете, бърше сегиз-тогиз очила, вдигне поглед, мери под вежди баща ми, па накрая рекъл: "Що се натискаш! В чужбина пращаме проверени хора. Кой си ти, че теб да те пращаме? Ей тук на, партийният секретар на квартала е "отразил", а и от ОФ-ето са "потвърдили" черно на бяло: "аполитичен". В акциите за вторични суровини, в кръводаряването, в помощите за Виетнам не сте се включил, поне в едно общоквартално събрание да сте участвал! Да-а..." - придал си угрижен вид, взел да барабани с пръсти по бюрото като джазов пианист.

"Бил се е на фронта – обадила се майка, - Има орден за храброст, сребърен! Можем да го донесем, да го видите." А подполковникът... като му залепнало това "аполитичен" за небцето – аполитичен, та аполитичен, дръпнал им поучителна беседа. Майка - ербап-жена, рекла пак да се обади, но татко, който кротичко слушал до тоя момент, попивал с уши и очи човека с пагоните и думите му на мно-о-ого важен фактор в държавата, обръща се не към него, а към жена си: "Надке, ай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Ей това само рекъл и настанало сякаш Второто пришествие. Оня се разкрещял зад гърба им: "Марш! Аполитични типове! Напуснете! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те вече слизали по стълбите, ама подполковникът не можел да се спре. Хубаво, че не наредил на часовия на вратата да ги арестува.

Така загина още една твоя мечта, татко. За работа пак се бе размечтал, за какво друго! Работата бе твоето щастие, твоят празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората край нас живееха и с труд, и с отдих: пиеха, напиваха се, лющеха карти, чоплеха клюки или се изтягаха в неделя, обсъждайки международното положение в сладко безхаберие, ти все нещо си чоплеше. Стърже долу, в работилничката рендето. Ухае на туткал и чам, на пресен талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас (като живеехме на "Янко Сакъзов" № 28) веднъж не се стърпя, пред мен ти рече: "А бе, Кириле. Какво си се заврял в тая изба като къртица!... Все нещо ровиш, нещо ковеш, режеш, стържеш?" Отворих уста да му кажа на тоя дъртак, но татко кротко рече: "Не се разправяй".

Сприятелихме се после с тоя адвокат; беше вече на възраст, над 75-годишен. Бил някога си "голямото добрутро". "С Трайчо Костов ей тъй – казва, – както с тебе сега, седели сме коляно до коляно, общували сме като депутати в Народното събрание" ...Ударила ли го "Народната власт", не го ли ударила, не знам. Щом е жив, мислел съм си, значи не го е ударила. Даже и председател на адвокатската колегия в Пловдив разправяше, че е бил. Канеше ме да му гостувам в Правище, родното му село, но не му гостувах на тоя Запрян Джонгов: нали за него баща ми беше къртица. Пустият му депутат николапетковист!

"Аполитичен". Страшна дума. Гадна и съдържателна, много съдържателна. С тоя етикет "другарите и другарките" кръщаваха оня, дето не им се мазне: не се изказва пламенно по събрания, не се кърши раболепно, не дава сведения за съседа, не лепи афиши, не скандира по митинги, не носи знамето, не слухти край черковния зид по Великден и Коледа да отбележи кой пали свещ, кой се кръсти пред иконите, не се натиска партаец да става, най-малкото – да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата.

Години по-късно(в 1980-та), когато ми предложиха да работя на обществени начала (което ще рече: без заплащане) в Отечествения фронт в новия квартал, дето и досега живея, хич не се колебах, рекох пред майка и татко: трябва да й видя механизма на таз дяволска машинка отвътре как действа.

Така "геройски загина" колегата от "Комсомолска искра", сегашен шеф на най-тиражния вестник в Южна България Георги Петров. Бившият комсомолски секретар от ОК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на БКП в Пловдив Дража Вълчева, лошо не ми е сторил, ала веднъж – в старата печатница на улица "Кракра" № 11, на нощно дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния зам.главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче имаме от нашта черга сред вас. Кво сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Петров, който иначе знае да си мери приказките, тоя път се изпуснал, изтежко и отговорно някак ги посъветвал: "Оставете го Жоро Бояджиев. Какво ви влиза в работата Жоро Бояджиев? С него не се занимавайте. Баща му... частник!!!" Туй то. "Частник" - още един твърде опасен етикет в устата на властващ по времето на комунизма. И Митето, като ми разправи какво било, леко притеснен завърши: "Да не вземеш да биеш тъпан сега какво съм ти казал!"

Следва

____________________________________
_{* Почина от притеснение, че войниче му блъсна паркирания пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб. см. Тоя мотоциклет и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество.

** Пловдив ми е роден град, но не знам друго по-вакханално царство на посредствеността и тъпите провинциални чиновници.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: