Въведение ІІ

("Личности и корифеи") БАЩА МИ, ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ (3.)

22.05.1999. Нещо подобно, пак крещене "Вън! Напусни ми кабинета!" се случи и по времето, когато – ученик в десети клас на гимназията, придружавах майка при посещението й в т.нар. "приемна на ГК на БКП", която се намираше на улица "Васил Марков" № 5, в същата сграда, дето се помещаваше официалната част на пловдивския партиен ежедневник "Отечествен глас". Майка се противеше. Било й вероятно неудобно да я виждам да моли някакъв чиновник за нещо, което не само по закон, но се разбира от само себе си. Аз обаче - след като си бях виждал десетина пъти името под фейлетони, разказчета, интервюта и репортажи (все ученическа работа) от 1963-та в двата пловдивски вестника: същия тоя "Отечествен глас" и младежкия "Комсомолска искра" - упорствах да видя как става таз работа, да убедиш някого в твоето си право. Тъй че ето ни с майка в един от приемните дни, тъпаме три часа пред тапицирана с тъмнокафява изкуствена кожа врата, чакаме си реда сред дузина жени и мъже на възраст и с угрижен вид: всеки стиснал свитък или папчица с документи.

Дочакахме си реда, влизаме. Майка обяснява нашия случай... Купили бяха на изплащане етаж от единствената триетажна къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша*; имаше наематели в две от трите стаи, не се съгласяваха да ги заменят с двете стаи, където живеехме дотогава под наем, на улица "Люлебургаз" № 17**. Замяната бе повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Използваха, па и дебело подчертаваха, че са хора с връзки, с влияние не само в квартала. Бяха партийци, домоуправители, т.е. отговаряха за пет-шест къщи наоколо, активисти в ОФ-организацията и пр., и пр.

Искаха 1500 лева на ръка (около шестнайсет месечни заплати на татко в ДИП "Напредък"), бяха си харесали и холовото шкафче-кантонерка, изящна масичка и червен плюшен диван, най-хубавите, единствените стойностни вещи, които татко бе правил с мерак като за нас си и много се гордееше с тях: че и ние можем да посрещаме гости. Милият! Беше готов да им ги хариже тия вещи, но майка настръхна: "Как така бе, Кинчо! То си е живо изнудване". И почна нейното ходене по мъките. И не само нейното. На два пъти компания подпийнали мъже яко ги бяха пердашили в дворчето на същата таз къща на улица "Янко Сакъзов" № 28, та се връщали целите насинени и натъртени оттам, ама тогава (през 1965-67 година) бях войник, нямаше как да зная, а те лъжели сестра ми, срам ги било да кажат жалката истина, че ги били махленски пияндета, начело с 45-годишния Радослав, оня мераклия за тапицирания ни в червено диван.

Тоя възел се разплете година и половина по-късно, когато – войник в отпуск, запасах големия кухненски нож на кръста и ходех с тоя нож като собственик, като терорист в "нашата къща", въртях се пред очите на същата компания яки мъже. Единият от тях, 30-годишният по онова време Митко, беше каменар: губеше се по месец в някаква мраморна кариера, дето грубо изчуквал творенията на известен скулптор. Там спях – в мазето, при паяци колкото палеца ми, и там за първи път видях между дъските светлокафеникави скорпиони. Нарочно се мотаех по двора. Три плодни дръвчета посадих. Подрязвах голямата асма с лозарска ножица, докато побойниците пляскаха карти под същата тая лоза, смучеха ракия и ме гледаха под вежди. Изобщо, най-нахално демонстрирах, за да ги дразня.

Два пъти ми правиха и на мене засада. Но не успяха да ме прихванат изотзад за ръцете, та им бих шамари – не на мъжа, висок и едър, треньор на гребците от отбора на пловдивското спортно дружество "Марица" – известния Радослав Незнамкой си, а на съпругата му бих плющящи шамари – набита, здрава и злобна туркиня***, която ми се изплю в лицето и за малко да ме убие - зафучи по мен огромен стъклен пепелник, който се разби в стената: веднъж пред единия от тримата й сина и глупаво изненадания й мъж, втория път – след като данданията се пренесе на улицата пред черквата, стана пред очите на трийсетина съседи, чакащи да изкарат хляба от отсрещната фурна.

Станал съм изглежда нещо като кварталния Робин Худ, защитник на честта. Изнудвачите пратиха бележка по момата Живка, щерка на адвоката Васил Крумов още същия следобед подир втория скандал. "Елате да се разберем кога ще пренасяме багажа" бяха надраскали с молив върху амбалажна хартия...

Само че това стана година и половина по-късно. А сега?... Сега стояхме мирно пред човека зад бюрото. Какво е говорила майка, какво й е казал другарят, това ми е избледняло. Спомням си, човекът рече нещо рязко, в смисъл: кого черните, че ви изнудва, ясно ли ви е, че тез хора не са случайни, хайде, вървете си, отдето сте дошли, и си натискайте парцалите. Такива му бяха приказките: пиперливи, сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той – към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам аз работа с него!" И... не излязох, докато не му рекох и аз нещо рязко: Защо е посаден в тая канцелария, да брани мошениците ли???

Че като се нервира тоя мъж! Като скочи, като се развика... Блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви като варен рак, пули се насреща ми, върти зъркели, ама стои зад бюрото, не тръгва към мен. Крещи и пери показалец към вратата да му напуснем, демек, кожената стая... Е, тръгнахме си. От средата на улицата обаче се върнах да разбера с кого съм имал честта... все пак, да му прочета името, кой е тоя идиот. На табелката се мъдреше "Георги Алексиев".

Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на журналист и автор на текстове с претенция да са стихове и разкази се кръстосаха със същия тоя човек, дето ни крещеше на двамата с майка. Не знам той помни ли това, дето аз помня. Видях го в друга светлина подир оня случай там, в приемната на БКП. Видях го, и имаше какво да харесам у него. Имаше и за какво да му се възхитя, и да му съчувствам дори. Ала спомените - особено когато са от години на горещ романтичен идеализъм и вяра в силата на Доброто, са жилави, с много дълбоки корени и упорити като гробищен троскот. Знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се с троскота, израсъл върху гроба на най-големия от харманлийските братя на татко, "бати Митко", та знам: корените му стигат три-четири метра дълбочина. И съм си представял как просвредляват плътта на мъртъвците тия корени и пие ли пие тревожната си сила оттам тая ужасна гробищна трева.

Не мога да ти простя, скъпи Георги Алексиев, колкото и добър писател да стана – един от най-добрите съвременни белетристи, които знам: със страхотен усет за трагизма у българина, по-добър даже от горещо превъзнасяния до небесата твой земляк, сочен приживе за достоен за Нобелова награда от софийските сноби – мир на праха му! – известния Йордан Радичков.

Следва

_________________________________________________________
_{* Един от старите квартали на Пловдив. Върху зида на тая черква, строена през 1908 година (когато грандоманът Фердинанд се самообявява за цар, а България обявява за царство), има мраморна плоча да бележи къде е била бесилката на доктор Васил Соколов, описан и във Вазовия роман "Под игото".

** В къщата на бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит от нахъсаните подир Девети (ІХ. 1944.) тамошни комунисти.

*** "Знаеш ли ти аз коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката!" - така ми крещеше тая жена. Тосун бей е водил кюрдите, които са бастисали Батак през 1878-ма, но това после го узнах. Тя обаче го е знаела и - кой я знай! - може пък наистина да е внучка на известния мюсюлмански предводител. Бел.мои - tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: