Въведение ІІ

("Личности и корифеи") БАЩА МИ, ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ (4.)

_{Продължение от 22.05.}

Защо крещят, дявол да го вземе! Защо думкат с юмрук по масата! Защо пулят очи и гледат като натровени, обадиш ли се не в тон с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение?

Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов от село Миндя, Търновско... в една хижа, на втория етаж, когато ни бяха събрали група от дванайсетина пловдивски млади поети и разказвачи. Бе едно от онез чудни мероприятия, в които по поръчение на Партията Съюзът на българските писатели пращаше утвърдени, печени творци да ограмотяват младежта, да обясняват кое как се пише, па с каква цел се пише, щото извън соцлагера "империализмът не спи, а дебне да ни свари неподготвени".

Та сладко-сладко маститият и страховит, с вид на професионален бияч – пък той си бе някогашен боксьор тежка категория! – Васил Попов захвана да чепка из "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та рече някаква глупост – нещо, дето го няма в таз книжчица.

Обадих се: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и казвам как точно е в книгата. Ами че по онова време аз с книгите на тоя автор лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех кажи-речи наизуст... Едрият, масивният като канара мъж с изразителни торбички на заклет алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в помещението, чуваше се чак как лекия планински ветрец шумоли в боровете зад широко разтворените прозорци. "Така е както аз казвам" – рече някак лениво... "Объркали сте се – настоявам, - това е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща"... Страшният мъж удари с юмрук; кафе му бяха сервирали, лисна се кафенцето: "Излез! Веднага напусни, ти казвам!"

Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах на перваза. Седя, мисля си: ако се залети към мен, ще скоча в клоните на бора отсреща. Е га си, и аз съм тренирал бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (до 54 кг)! Обаче на неговата няма как да стане.

Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като вертолети над наредените една до друга ниски масички. С тебеширени лица гледаха моите "приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев и други поне още трима-четирима; бяха се гипсирали, а над главите им бумтеше великият В. Попов (мене вече не ме и поглеждаше от тоя момент нататък): "Аз не съм дошъл тук от триста километра (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знай: това става в района на почивната станция на пловдивския текстилен комбинат "Марица", зад хижа "Здравец", на двайсетина километра от града.) да слушам някакви посредствени графомани!"

Ей такива две-три лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията и повече не обели зъб, не се върна към злощастния френски пилот аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и нещо черната волга със софийска регистрационна табела го откара на майната му, отиде си, та се не видя. Ама че работа, скапа му се настроението на хубавия човек!

Човешки работи, мисля си сега! Сега... когато записвам тия куриозни историйки, карам 52-та си година. Самият Васил Попов, мисля, се спомина едва петдесетгодишен. Разправяха, накъркал се до безсъзнание и в хотелската стая на пловдивския "Новотел" предал богу дух. Тъй че вече от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго за тъпото му селяндурско, a la Миндя грандоманство и просташкия бабаитлък.

Питал съм Михаил Берберов за него, още докато бе жив писателят от Миндя. "О, Васил е голям мъж – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. Що жени са му минали през леглото! Френски, испански, английски сам ги научи. На времето беше добър боксьор и всички му имат страха." И друго - което не от Мишо, а от вестниците по-късно научих: В. Попов беше единствен българин, поканен в журито на известната латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което си е знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм: В. Попов е и сред добрите ни преводачи от испаноезичните литератури.

Влязъл сравнително "на възраст" в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност (?!), че никога не е бил от авторите-примадони, които шестваха с червеното знаме на кресливата "комунистическа правда" напред и се устройваха в живота като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е така удобен да му се надсмея, просто плаче да му се надсмееш! С тия сключени рунтави вежди, с това масивно излъчване на диво говедо. Въобще, такваз личност най-малкото ще ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав. И аз съм пристрастен!!! И моето мнение се влияе от глупостите, из мелочей, както казват руснаците.

Значи, замина си Васил Попов от хижата. Иде благообразният като икона Добромир Тонев и върти показалец край слепоочието си: "А бе, майна!... Мислеше ли си какво можеше да се случи? На мене – обръща се към останалата част от младежката компания кандидат-писатели, - на мене мравки ми лазеха по гърба. Ей пичове, тва майна не знай с кво се разминахме. Честен кръст!"

Не мога да го обясня, но... закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен, колкото и страшен да е, дяволчето от стария Дяволски род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, киска се: "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом се емчи!" И... могат да ми строшат кратуната, ама от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда, кресльото му с кресльо. Не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично да са се държали.

Има любопитна версия, че някога достолепните граждани в Древна Елада носителя на лоша вест от бойното поле публично го посичали сред агората, с присъствието си да не им напомня бедата, дето ги е сполетяла. Странна, алогична е психологията на тълпата. Лидерите от всички епохи неизменно са се възползвали от тая предвидима за добрия психолог моментна амнезия спрямо нравствеността и човеколюбието. Пази, боже, от отчаян човек, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред собствения си грях!

Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на човеколюбието, което ще рече: подвластен на християнската нравственост. И с най-върлия душманин ще намериш някак да се разбереш; в множеството обаче човек понякога – особено ако е слаб характер – можеш да го видиш с озъбена маска, безскрупулен. Винаги са ме плашели Фанатизмът, наглата увереност в собствената правота, които изригват отвратителната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко пари струва, но това последното не е мое откритие, а на класици във философията и литературата.

Наистина, крещели са ми поединично, па и групово... неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашват с юмруци: и комунистът – някогашен партиен секретар на квартала, в който живея, другарят Димитър Стойков (в 1986-та), и новооглашеният лидер (в 1990-та) на първата Демократическа партия след вътрешнопартийния преврат на комунистите след Десети ноември (1989 г.) Илия Кожухаров, и десет души колеги, подразнени от статийка, печатана в "Отечествен глас" (14 януари 1993-та; става това на светкавично насрочен за целта учителски съвет).

И по-отдавна... през 1980-та, месеци преди да ме изритат от "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар във вестника, ме е питал: "Що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за Илийката (Илия Зайков от село Брестник, Пловдивско) бях "помак и фашистче", за г-н Кожухаров бях "комунистическа подлога". На Арусяк Агопян, секретарка по документацията на вестник "Демократическо знаме", който воюваше всъщност и за каузата на създадената от Кожухаров и съмишлениците му Демократическа партия, обяснявал не знам що, но добричката Роси силно притеснена ме предупреди: "Ще се дигнат ония, концлагеристите (от комунистическите концлагери – бел.м. – Г. Б.) и ще Ви запалят апартамента, така ми каза господинът. Тъй че много да внимавате".

Десетимата учители, от своя страна, възмутени вероятно, че са се познали - макар описани без имена, как обикалят бит-пазарищата на Турция и бивша Югославия, пренасяйки контрабандно стока – приканваха с високопарни фразички да се отрека чрез същия вестник от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе... ах, какво ще ми се случи! Една от тях – Катя Крушкова (сега жителка на Несебър), по телефона късно вечер в течение на седмица ме заплашваше със съд. "Парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше тая приятна иначе и възпитана жена с нелек личен живот зад гърба. – Просто не знаеш каква мизерия е, тръгна ли да те влача по съдилища..."

Бих казал за всекиго от споменатите дотук: добър по душа, талантлив в своята професионална област. Да! – в тесния кръг на приятелите, в семейството, в рода всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите човек. Но защо - получил и синапено зрънце власт, всеки от тия иначе чудесни хора се ронеше пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?

Завършвам текста за баща ми и нищожна част от грандоманите в моя живот... с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил тоя сътрудник фотограф Красен Бурханларски: тоз виновен, оня му виновен, всички сме му задължени, всички гадни... Пяна му хвърчи из устата, показалецът сочи нейде си. Става то в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970-та, когато бях коректор и стилов редактор в тая многотиражка. Четирима (с Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов) го зяпаме. Тримата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, запоти се тоя Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох полекичка: "Май много се харесваш ядосан, а!" И женчото подскочи като шибнат с камшик, истерично изцвили, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата тоя жалък актьор.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: