Въведение ІІ

("Личности и корифеи") МЪЧЕНИКЪТ И СИНИТЕ ПАЛЯЧОВЦИ

23.05.1999. Нов ден започва. Свежестта и утринното слънце през изтънелите облаци пак ме зареждат с жизнелюбие. Иска ми се да съм добър към всички, да проявявам разбиране и прочие... Обаче не проявявам тия великодушни чувства дори към най-близките си. Това е. Обитавам бетонния си кафез, ставам все по-саможив, все по-капризен към това и онова. Мамка му, остарявам с ожесточение!

Избягвам да се поглеждам в огледалото, да не се разочаровам. Погледна ли, някакъв все по-сериозен и неприятен тип виждам насрещу си. Мъртвите приятели и роднини "в колекцията ми" са все по-плътно множество, та вече ходя май с очи, обърнати повече назад. Това нарастващо племе от мъртъвци ми е уютната компания за "разговори".

Владетелю, ще търсиш дълги дни
къде са всички те сега събрани
и този припев пак си припомни:
ала къде е днес светът от лани?*

Самолюбив егоист! Затварям се за света на живите; плаши ме неговата суетност, шарениите му, все по-рядко му се любувам. Моят бог е чудовище от нравственост – губя способността да прощавам. А кой съм?!... Трудолюбива мравка, която пълзи по перваза над пропастта. Кисела е мравешката история. Е...? Къде отиде ароматът на отминалите дни! Не се ли умирисах целият на хартия, на букви, на литературно подредени фразички?!

Снощи за час-два падна обилен дъжд. Допушваме си цигарите долу, във входа на блока, двама с Манол Бочуков от осмия етаж... и той, ни в клин – ни в ръкав: "Да знаеш как мразя селяните!" Монката е бивш леяр. От няколко години – пенсионер. Чете вестници, втурва се безкористно да помага на тоя и оня, играе добре на карти, на табла, вярва в тотото и в СДС, ненавижда комунистите, заяжда се и обикновено е прав в споровете, които сам разпалва, обича да си попийва ракия или биричка с приятели, чат-пат ходи да пазарува на жена си, следи зорко цените на зеленчука, хляба, млякото, тока и парното, заглежда се обаче и по женски цици, заголени женски бедра с тъничка, негова си усмивчица на добряк по душа.

А поради что мрази селяните, за мен е мистерия. Питам, обяснява ми: много лъжат, все тънки сметчици правят, да се не минат, т.е. обвинява ги, че им липсвало великодушието, типично според него за родените и израсли в града. Казвам: "Не ги нападай! Защото са работари и стопани. Ако не пресмятат, ще изгинат. Други са виновните, не са те. Познаваш ли някой селянин да е разбогатял с печалба от труда, от стоката си!"

И Монката – за огромна моя изненада, отвръща миролюбиво: "Прав си. Май си прав, мама му стара"... Пробваше ли ме, що ли? Та той и ризата си от гърба ще свали да помогне на някой завалия. Но като пляскат белот, току ще избухне и той, като мнозина, кога губи играта: "Селяни! Кво ти разбира един прост селянин!" И простият селянин, дето се завира тук из бетона и панелите, из сметището, наречено краен квартал "Изгрев-изток", пък имотът и сърцето му са си на село, виновно се усмихне, и лафът минава полунасериозно-полунамайтап. Истината е, че тия новопокръстени гражданя не би стояли и ден в града, ако държавната уредба да ги не бе поставила в безизходно състояние.

Какво правят моите комшии селяни?... Чудят се как да се отърват от добитъка, от нивицата си. "Няма живот на село – оплаква се завчера Желязко Чилингиров от съседния вход. – Блъскаш, хвърляш пари, труд, а няма пазар. Мошениците се сдушили с държавата и ни притискат да продаваме на загуба. Земляците си изклаха овцете, кравичките... Бива ли такова нещо! Млякото ни го изкупуват по сто и петдесет лева литъра!"** А в друг разговор, пак пред блока, на пейките отпред, с шепа слънчогледово семе в ръка, купено за двеста лева от мангото на ъгъла, Иванка – пак от "А" вход, на въпроса кого жали, та цялата е в черно, рече: "Правихме четирийсетте на тате... И сега кой ще гледа кравата?... Решихме да я заколим, пък тя взе, че забременя. Грехота е да я колим. По двайсет литра гъсто мляко дава, ама на! – ще я изчакаме да се отели, пък..." Сълзичка й се плъзна от окото на трийсет и няколкогодишната Иванка: ще теглят ножа на кравичката, демек.

И ги гледам какви са се зашопарили, какви гърбове, какви задници са отпрали "народните избраници"... е-е, господин Александър Божков***, например, министърът. И ми иде една звучна на устата! Защото и при комунистите беше същото, само че тогава поне не говореха толкова лицемерно "Връщаме ви земята".

Чий съм? За комунистите или за демократите, за сините или червените! Колко на място си е оназ приказка на Владимир Буковски... Цитира я в една от статиите си Адам Михник. На въпроса чий е, известният мъченик на комунистическите перверзии Владимир Буковски отвръща: "Не съм нито от социалистическия, нито от капиталистическия лагер. Аз, драги, съм от концлагера!"

Щрих... Илия Минев от град Септември, Пазарджишко. 82-годишен, доживява болен и забравен живота си в софийско старопиталище. Тоя Илия Минев е преминал през деветте кръга на комунистическата репресивна система; митарствал е по затвори и концлагери повече от всеизвестния Нелсън Мандела, сегашния президент на ЮАР – митологизиран образ на човешката непреклонност. Илия Минев е имал смъртна присъда и също не се е преклонил.

Спомням си броеве от вестничето "Подкрепа" от 1990-та, списвано от 72-73-годишния по онова време бивш затворник и концлагерист колкото откровено наивно като текст в сравнение с току-що пръкналите се "отявлени антикомунисти", колкото и изпъстрено със стилистични и правописни грешки, толкова уравновесено като позиция становище, че комунизмът трябва да се бие по всички фронтове, и особено – в самите ни души.

Та предложили група представители на обществени организации в Президентството тоя вече 82-годишен, непрекършен от извергите ГОЛЯМ МАЛЪК ЧОВЕК да бъде отличен за 24 май т.г., празника на българщината и писмеността, я с орден "Стара планина", я с друг някой престижен знак на Републиката. Това – преди месец. Като се поинтересували тия дни що става с предложението им, тез същите, между които и съобщаващият това Константин Тренчев, получили от "Голямата къща на бате Пешо Президента" знаменателен отговор, нещо в смисъл: "Айде холан, няма таквоз предложение, нийде из тефтерите не сме отбелязвали". Оставало да изпищят истерично: "Кой па е тоз Илия Минев, бре-е-е-е-е! Че какво толкоз па е сторил да го отличава самият г-н Петър Стоянов???" ****

Не е минала и седмица без ярки демонстрации на пренебрежение към обикновения българин от страна на властници и разбогатели се парвенюта. Как да ги цени човек, като непрестанно сладките си лакърдии опровергават, делата им съвсем не са родолюбиви! Каквото вършат, вършат го за показ и са нравствено уязвими: вълнува ги политическият момент, не политическата перспектива. Работят на парче, па умират да се фукат: ние така, ние онака. Ще речеш, за Българиря милеят, същински светци.

Много му дреме на Илия Минев за пикливия им орден! Илия Минев – оглушал, ослепял, едва диша, се движи, едва говори... Какво ли го топли височайшето им внимание! Не разбират, че такава личност като него – да бяха малко по-далновидни седесарите във властта, пак по комунистически поне да бяха излицемерили. Ама и това още не го умеят. Демагогията е тънка работа все пак. Има... има доста да се учат от своите кръвни братя другарите комунисти как се лъска фасада, като се облепват струпеите от гадното минало с варакосани изгледи на благоденствие или се пунтира владишка обич към мъчениците на нацията.

Властта, удобствата, имането, известността, скандирането на имената им по високоговорителите, по площадите... за тях, за сините политикани са дрога,опиат, от който им се врътва мозъкът. И ето, някогашният идеалист, почитател на Левски, почва да се държи грандомански към своите, дето са го издигнали на високия пост; ориентир му е вече лакомията, тя му нашепва: "Дай-граби-лъжи!" Как да се спре бедничкият??? Той съвсем не е на себе си. Той вече е Друг: могъщ, знатен, преизпълнен от горделивото си "Аз".

Любопитно ми е какво става с тез плондери в строго личния им живот. Ърнест Хемингуей споменава мимоходом за отвратителния навик да си представя своите познати в ярки сексуални сцени; тия фантазии интуитивно му давали обилна светлина що за птица е въпросната личност. Ето историйка, разказана преди години от продавачка в пловдивския магазин "Евмолпия", чийто благоверен бил полковник, действащ офицер в армията, дисциплиниран, строг, крайно принципен чиновник-артилерист. Разказано е от госпожа съпругата на артилериста пред хихикащите, зяпнали я в устата колежки, простовати, ала жизнени знойни дяволици.

Значи... първо банята. Марш, Калинче, в банята! Сменят се чаршафите. Стаята обилно се дезодорира. Върху корема на благоверната сам господин батареецът постила хавлийка с размерите на носна кърпа или – да речем, с размерите на походен артилерийски планшет. После се хвърля в атака... Трудолюбив, старателен, съвестен. В сюблимния момент "оръдието" се забърсва с "планшета". Следва оттегляне от бойното поле: пак организирано, едва ли не в походен строй: полковникът отмарширува обратно към банята, госпожата – в кухнята, да сервира вкусния обилен обяд, примесен с висококачествени напитки, шоколад, мед, нектар и амброзия. Какъв ад! А милата го разправя, и тя заливайки се от лудешки смях.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

А екс-кметицата госпожа Алиса Софиянска - с весела изненада обявиха вчера медиите, от спестените парици тия дни си купила самолет.

Пловдив, 13 септември 2006 година

tisss

___________________________________________________________
_{* Финалът на "Балада за някогашните жени" от "Завещание" на Франсоа Вийон (1431-1463...?), не особено сполучлив превод на Пенчо Симов.

** Сегашни, в 2006-та, 15 стотинки.

*** Иван Костовият министър г-н Александър Божков, който по ни една от 600 (шестстотин!!!) съмнителни сделки, по които се водеха следствия, не бе подведен под отговорност, не бе осъден, и сега е... много приятен, направо обаятелен ди джей, весела му майкя!

**** Заедно с други, общо 21 българи с особен принос за националното ни достойнство, като номер... 22-ри по ред, Илия Минев все пак бе посмъртно почетен в края на 2000 година с въпросния знак на въпросната висша институция, т.е. лично от Петър Стоянов.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: