"СУТРИН РАНО" (16.)
Отдавна имах намерение да напиша нещо специално за тебе – тъй ми се искаше то да бъде особено хубаво, най-хубавото, което бих могъл да напиша...
Уилям Сароян, начало на предговора към повестта "Човешка комедия"
Далеч преди Христа имало някаква глупава птица, наречена феникс, която на всеки няколко века си изграждала клада и се изгаряла на нея. Трябва да е била първи братовчед на човека. Но всеки път, когато се изгаряла, изскачала от пепелта и отново се раждала...
Рей Брейдбъри, из романа "451о по Фаренхайт"
ПИСМО ДО КЕВОРК КЕВОРКЯН "ЧОВЕК ТРЯБВА ДА УВАЖАВА СЕБЕ СИ..."
Пише Ви авторът на тази книжка. Името му, разбира се, не Ви е известно, та може и да си речете: "Ето още един, който обсажда телевизията".
Мен всъщност ме вълнува съдбата на тази стихосбирка и на "героя", който тя представя. Не съм очаквал овации, но и такова безразличие или озлобление, с което бе отчетено появяването й в литературните издания "Пулс" (бр.21/ 1983 г., Луко Захариев, "Какво не достига?"; "АБВ", бр. 26/ 1983 г., Марин Георгиев в рубриката "Бележки по белите полета"; "Литературен глас" Пловдив (бр. 32/ 1983 г., Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано") – ми звучи като лош сън. Нито един сериозен аргумент "за" или "против" книгата, плъзгане по повърхността, шаблонни фрази или просто назидателен тон – това е всичкото внимание.
Бих могъл и да си мълча. Да махна "философски" с ръка, т.е. да си кажа: "Всичко на тоя свят е от суета", но защо тогава мнозина, които познавам, без да са изкушени от приятелски чувства или от тщеславие, просто обикновени хора, идват да изразят удовлетворението си от книгата?
Не Ви пиша, опиянен от собствената си персона. В продължение на двайсет години (от 1963 г.) съм в течение на това, което става в редакциите и във вестниците. Член съм на СБЖ от 1978 година и в продължение на девет години работих като литературен сътрудник в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", завеждах там отдел "Образование" до септември 1981 година, когато бях преустроен (заради критична статия) на работа като учител. Тревожи ме това угодничене пред конюнктурни имена и преди всичко възмущава ме това разминаване между читатели и литературна критика, особено когато става дума за стихове... Тази моя книга има много слабости и не заслужава да бъде хвалена, но обидно е пренебрежението.
Защо Ви пиша?
През 1970 година от редакцията на вестник "Народна култура" Ви бяха пратили с едно момче да правите втора страница за вестника, посветена на БТА. Тогава при Лозан Стрелков двамата с момчето не направихте нищо. Само обиколихте агенцията и пихте кафе в стаята на директора. Момчето бях аз.
После се върнах в моя роден Пловдив, защото си зная мястото. Но провинциалните нрави съсипват културния живот и на този град. Не ме е страх, просто се пазя от лепкавите им пръсти. Човек трябва да уважава себе си, корена си, рода си, малкото честни и безкомпромисни неприятели и приятели.
Обръщам се към Вас с една голяма тревога. Защо стана толкова лесно днес човек да се нагажда?
Като отчитам, че тези работи в литературата би трябвало да личат най-ясно, а ги няма, изпитвам страх за бъдещето. Толкова ли е невъзможно да се отличи парвенюто! В моята книжка започнаха да ровят за метафори и образчета, за реминисценции от други автори и някакви крайноквартални, уж работнически, теми. Позиция и фронт сякаш не съществуват на този свят, изкуството сякаш е само набор от красоти.
Не очаквам да отговорите. Написах Ви това, защото Ви зная от времето, когато още не съществуваше мит около Вашето име. Днес не сте ми съвсем познат, не зная кой всъщност се крие зад образа, който Вие създавате на телевизионния екран. Възхищавам Ви се и треперя пред мисълта да не би да сте представител на едно, скрито за широката маса, затворено общество.
С уважение: Г. Б.
Пловдив, 11 февруари 1984 година
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Тогава - макар и прекарал наскоро инфаркт (това му бе обяснението да не пие кафе) Лозан Стрелков се качи с нас до таванския етаж, където ни показа помещение със стелажи. Вървяхме приведени, сгушили глава в раменете поради ниския таван, вървяхме сред купища прецизно подредени папки. "Това е моето съкровище – рече тогава известният от учебниците по литература драматург. – От него треперят и най-големите политици. Тук съхранявам речите им от началото на политическата им кариера. Мнозина често идват да правят справка сами със собствената си младост, какво са казали някога. Не рядко след това в позицията си са се завъртали на 180 градуса".
По-късно тоя номер – събирането на архив, го прави Иван Костов като финансов министър в правителството на Филип Димитров. Само че за разлика от благородството у драматурга доцентът от висшата партийна школа АОНСУ по Живково време бе трупал папки с далаверите на своите съпартийци в голямото разграбване на България. И оттам тоя трепет пред Командира. На това се крепи основно трепетът пред отритнатия някога, в 1990-та, от комунистите най-креслив днес сред уж враговете им техен събрат по манталитет. А иначе театрото с БСП и СДС (черната версия - с ДСБ) е според детската песничка: "Хей, ръчички! Хей, ги две! Те ми служат най-добре. Едната мие другата, а пък двете - лицето".
Пловдив, 14 септември 2006 година
tisss
|