Въведение ІІ

С Екарисажа под вежди се гледаме строго
и боря се с него, доколкото мога...

("Личности и корифеи") ПАРТИЯТА И НЕЙНИТЕ ПАРТИЙЦИ (1.)

27.05.1999. Перифразирам от Вапцаровото стихотворение "Вяра"... Липата под прозореца ми денонощно ухае; в късните часове на нощта обаче Смъртта впряга каручката си и непоносима смрад залива Тракийското поле. В това диалектическо единство и противоречие балансирам по ръба между жизнелюбивия оптимизъм и скептичното интелигентско отношение към света. Това е моят живот, нашият живот, животът на цялата ни нация.

Да заобичаме онез, които вгорчават дните и нощите ни от рождение до смърт, да не ги отхвърляме като ненужен баласт от миналото, да не мърморим неврастенично заядливо, да ги оставим себе си сами да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в богатство и власт, колкото и да са прославяни, кичени с отличия – зиморничаво треперят пред гузната си съвест, пред Покаянието, което първо на себе си дължат.

Бележник и добър химикал за писане – това ми са сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаците от духовна воня на леш! Усещам се силен, великодушен, добър българин. Не съм подписвал фалшиви договори, не съм лъгал, не съм ял и пил за чужда сметка, не съм посягал на чуждо щастие, не съм фанатично вярвал в химери, та не ми се и налага днес да се правя на някой друг: да си прекроявам физиономията и прическата, да се правя на какъвто не съм. Аз съм си стопанин на живота, не някоя партия, не вожд-самозванец.

"Не съм ни Радевски, ни Христо..." и "Какво тук значи някаква си личност!" не са мотиви от моя живот. Вярвам не в комунизма и не в демокрацията, а в себе си, в моя корав български корен. В крайна сметка, всеки живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира що е съвест. Хармонията с природата наоколо и с мене си, това е за мен щастието; не имането, не високият сан, не славата - трите неща от които в моя живот винаги съм бягал като дявол от тамян, понеже у мен предизвикват органическо отвращение, и аз не знам защо.

Споменах онова, изречено от Владимир Буковски, на Петър Петров вчера, кога си тръгвах от тях, пък едва стоящият на нозете си Петрович излезе уж да ме поизпрати и седнахме на пейка встрани от техния блок. Казах му го ей тъй, между другото, а той ме загледа с блеснали, насълзени очи и чух оная Добромир Тонева фразичка: "Жоро! Тръпки ме полазиха, Жоро. Това е страшно!" Казвам: "Използвай го за девиз на твоите си спомени, когато сядаш да ги пишеш". А той - едно дете на 76 години, неврастеник, преследван от страхове, подозрения, че някой го следи и иска да го убие, пък и преиграващ (ако не се лъжа) на моменти, ми отвръща с нещо така естествено и човешки изречено, че буца се надига в гърдите ми: "Чувствам се щастлив, че си се сетил за мен в днешния хубав ден".

Всеки сам пред своя бог, изваден от контекста на пандемиите, встрани от обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън своята лична легенда колко добър е, всеки – с опита на преживените поражения и победи (повече с пораженията, по-малко с победите!), всеки – с личните си слабости и заложби, с импулсите на духовност и бесовете на плътското, които водят грандиозни "малки сражения" вътре в душата му, всеки от нас, мили мои, не е ли уникална кълбовидна микровселена? И в един миг Някой решава да си послужи с него, с тебе, с мене, с нас, да ни употреби целите или само оная част от нас (като при Максим Горки), която му върши работа на тоя Някой. Това не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат таз идиотщина "романтична" и "чист идеализъм"!

Във върховата Шекспирова трагедия има такава реплика на датския принц към света на филистерите и приспособленците, предавам я по смисъл: "А вий умеете ли да свирите на флейта?" Учудени отвръщат: "Естествено, не умеем. Да се свири на флейта е трудно изкуство". "Не умеете? Простичка свирка ви затруднява! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че можете да си послужите с моята душа? Не е ли човешката душа нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!"

Ето и знаменития швейцарец, може би най-добрия тълкувател на западноевропейския Ренесанс, Якоб Буркхарт; в своите размишления Буркхарт цитира малко известен днес автор – Пико дела Мирандола: "В речта си за човешкото достойнство – навярно един от най-благородните завети на онази културна епоха – Пико дела Мирандола дава израз на най-възвишените прозрения в тази област. В последния ден от сътворението на света бог създал човека, за да опознае той законите на вселената, да обикне нейната красота и да се възхити от нейното величие. Той не обвързал човека с определено място, с определена дейност, с определена необходимост, а му дал свобода на движението и волята. Създателят казал на Адам:

"Поставих те в средата на света, за да можеш да се огледаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Създадох те същество нито небесно, нито земно, нито смъртно, нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и сам да се превъзмогнеш; можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Животните вземат от майчината си утроба това, което трябва да притежават, по-висшите духове са от самото начало или непосредствено след това такива, каквито трябва да останат вовеки. Единствено ти можеш да се развиваш, да растеш по собствена воля, ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

Защо се заблудихме, че именно марксизмът-ленинизмът е философският отговор на всички проблеми? А тая идеология извежда човека от своето "аз", облича го в униформените доспехи на средностатистически гражданин, т.нар. "глава от населението", пролетарий без собствена биография и физиономия, без право на мнение и своя воля.

Ония, дето я въртяха дяволската машина, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Първи я изрече таз гузна фразичка "легендарният" генерал Добри Джуров. Толкоз! Нямал избор, всички крачели в строя на редниците. Да, но Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се градеше бронзовата лъжа за "другаря Янко", за "човека от народа бай Тошо". Нещо подобно казваше и един доскорошен малък началник (Иван Панайотов от едно пловдивско училище): "Карма, господине! Такава е кармата. Мене ми е писано да ти бъда директор, тебе ти е писано да си ми подчинен, в очите да ме гледаш, да изпълняваш, а всички вие с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Той поне не лицемерничеше като командира на кокошкарите от партизанската бригада "Чавдар", окупирала властта в България след Втората световна война.

Сред вариантите на подобно размиване на отговорността е и тезата "Партията не греши, грешат отделни членове". И се чистеше, и се люспеше таз славна партия от неудобните, т.е. от ония, дето имаха куража или твърдоглавието да се съмняват в спуснатите "отгоре" истини, тезиси, проекти, съображения, насоки на съответното "политбюро" и на съответния "вожд". Впрочем, за коя – само за една-единствена партия ли става дума или за мнозинството партийки (т.нар. демократични), които по стил напомнят именно своята рождена майчица БКП. И така – чрез чистене, люспене, отърсване от "грешките на растежа" - лъкатушенията, зигзагите на болшевишкия модел в разнообразните му версии у нас бяха представяни все като идеалната "права партийна линия".

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: