Въведение ІІ

("Личности и корифеи") ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

28.05.1999. Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица ще се скъса да гугука, а зад олука край балкона на съседите се обаждат гласчетата на ново поколение врабци. Това гнездо вчера подир обяд го мернах; висят сухи тревички като коси на момиче иззад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса.

Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме – цялата таз шарения, пърхане, цвърчене, боричкане, грижи! Двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам при врабците и гургулиците как е, но между нас мнозина се преселиха в новото (много по-кокетно от живота ни) гробище край шосето за село Рогош. Четох наскоро, че общината планира разширение и на тоя рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал и процедури вече нямало да са на вересия, ами скъпичко ще се плащат. Естествено! Ние да не сме прости? Към Европа вървим, а в Европа и приятелството, и сиренето, и всичко става само с пари.

Бай Кеворк Сахагян – добрякът арменец с неговите сладки мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, за работниците от занаятчийските дюкянчета около чаршията, за филибелийската бохема барабар с проститутките, артистките от театъра, градските чешити, хотелските потайности и любовни драми. Отиде си бай Кеворк, един елегантен майтапчия. Жена му ходи година-две като сянка: прежълтя, отслабна силно, залежа се, че си бе счупила крак; наложи се жена да я обслужва, да я чисти, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села - гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход. Починала на бай Кеворк жената, дотук била работата й, е-ех, хубава работа таз слугинска работа, ами сега накъде?! Не зная ли друга женица тъдява душа да бере, зарязана от рожбите си, та от обгрижване да се нуждае?

Васил Новев – сто и двайсет килограма "живо тегло", майтапчия от класа, върл почитател на гръцките любовни песни и на тънките масали за грешни булки. Преизпълнен с присмехулство ей така, майтап да става. Денем - хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а бе едва трийсетгодишен, даже трийсет не ги бе навършил. Сирак. Изоставен от майчицата си, с баща уж неизвестен бе Васко. Канехме се заедно да ходим до Харманли, да зърне оназ, дето му бе дала живот, па бегала да се не разчуе, че е заченала 15-годишна от уважаван и важен за обществото семеен мъж... Сложиха в ковчега му на Васко новичко тесте карти за белот и ролкова касета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща едно-второ-трето, докато стана специалистка баничарка. Помота се из внезапно очужделия й Пловдив, дорде поизраснаха трите им деца, па продаде жилището и отпраши към родно Кърджали.

Георги Гърев от втория етаж. Гогото - работар, водопроводчик; обичаше да си пийва, та колата им я караше жена му; той не пожела ни веднъж да седне зад волана. В първите години, като се заселихме на това място, се събирахме с женурята и дечурлигата и Гогото все ми се сърди: "Пий бе, мама му стара! Нищо не пиеш. Ей така, локни за блясък в очите на екс тая стограмка. Гледай, гледай как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите от работилницата за театрални декори бяха сковали, да не усеща зверските болки, три години подир смъртта му тоя стол напомняше за Гогото; трупаше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред прашасали кашони и вехтории.

Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар, майстор по интериора. Ходи по гурбет в Либия, върна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с тумбите "братчеди" от Столипиново, с всичката натрапчива, нахална екзотика, която съпътства това племе. Може би месец преди да почине, Илийката дойде от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: "Какво става с тебе, Илийка?" (Някога едър, бояк човек, налиташе с Дечо Докса, професионален боксьор, да се бие; сега лицето му придобило матово-землистия цвят на обречените, на болните от рак.) "Няма да ме бъде, Жоре – рече, - не ме ще животът. Четири къщи построих, кога реших, че ми дошло времето и аз да си поживея, ей ме! Две операции ми правиха и нищо." Разплака се мълчешката; тресат се кокалявите рамена, обилни сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка!... Дойдох да се сбогувам".

Стоил Веляков от петия етаж – електротехник и техник по хладилните инсталации. Сръчен, но и чапрашък: като му се врътне шайбата, на магистралата спира колите, че се движели бързо... На пенсионери от София, които за морето пътували, бялата лада бе конфискувал, пък собствениците зарязал пред областното МВР. По едно време се бе сдушил с едни веселяци, самодеен чалга оркестър пробваха да заформят. Като включи електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Що си изкарал тонколоните на балкончето? Комшиите от отсрещния блок от теб ми се жалват" (водеха ме "председател на кварталното ОФ-е" в онуй педерастко време), а той, гледа ме като настъпана дървеница. "Чакам - рече ми през рамо - едни авери, с рейса идват, пък не знаят къде живея. Казал съм по звука да се ориентират". След смъртта му (не знам имаше ли ги и той навършени трийсетте) се шушукаше, че го хвърлили пребит от високите етажи на някакво управление, пък писали в протокола друго. Близките му не посмяха да питат властта как тъй се е хвърлил от високото. Отиде си Стоил насинен, с натрошени кости. Виждал съм го лете - върнал се от клиниката в Баткун: гърбът му - целият в кафеникави ивици, на райе, моряшка фланелка от побоищата с тояга, палка или гумен маркуч.

Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, като съм възкресявал епизоди из бита ми на квартален председател, демек, бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в България, бе възкликнал ядосан: "Я зарежи хорските дертове. Ти да не си арменският поп? Решавай! - или се заемаш здраво с литература, или ще се правиш на квартален гений".

Събрахме се преди двайсет години (януари 1979-та) хора от кол и въже. Долетяхме млади, угрижени, облъскани от несретния живот на мечтатели-сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом. Разсадиха ни по бетонните кафези и ей на! – пуснали сме коренче в бетона, децата – кажи-речи, бебенца, кога дойдохме - вече раждат първите ни внуци. А ний сякаш сме същите момичета и момчета: препускаме, мъкнем трошици в човката, сламчици за пълните с челяд гнезда влачим. Ето я моята България, тая България, с която воюва т.нар. "елит на обществото", хем воюва, хем ни пие кръвта с отровните си смукала, мозъка се опитва да ни промива.

И върти се животът, това виенско колело. Сменят се управниците, сменя се властта, сменят се партиите. Пък ний все на тоз хал. Все изнудвани, все притеснявани от данъци, скъпотия, безпорядък, бандити, претенции на малцинства, които на наш гръб живеят. Ний сме тез мълчаливи, лъгани, вечно задължени на своята майка-мащеха, отвратителната Българска държава. Ала никой не се продаде измежду нас, не се втурна властник да става. Останахме сол на земята. Мизерията ни е документ, че сме честни, наред с непрежалимите свои мъртви.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: