Крайпътен ресторант

НЯКОГАШНИТЕ МЛАДИ ПОЕТИ

ІІ. СВЕТЛИНАТА ОТВЪД МЕТАФОРИЧНИЯ СТРОЙ*

Книгата на Иван Странджев "Докосване до светлината", с петнайсетте стихотворения и една поема представя модерни асоциативни стихове, в които ечи въпросът "Какво от чертите на днешното ни битие си струва да пренесем към идните поколения българи?" Съгласно тоя начин на писане въпросът не е поставен пряко, но това раздвояване между светлина и мрак очертава част от тревогите на днешното младо поколение, което оформи светогледа си в десетилетието след 1956 година.

Кои са по-основните теми в тая книга? Преклонението пред пейзажа като тъжен отглас на отдалечаването ни от природата: "Лято", "Мрачина", "Предесен", "Родопа"; обич и болка за обикновените хора: "Утрин", "Малка тъжна музика", "На лов след дъжд"; сътресенията в съзнанието на модерния човек, у когото отекват драмите на света: "Ти...", "...Цяла нощ", "Неделя", "Градът", "Не ме оставяй сам в деня на отчаянието", "...Човек без радостта какво е?"] смъртта като равносметка: "Камбанария", "Песен за мрака".

Общо взето, това е разговор за съдбата на част от младото поколение българи, което с презрение гледа към конформизма и страда за чистотата на нравствения идеал, но – като не може да набере смелост за категорични възражения срещу предателите, тревожи нощите на съвестта с блесналите си будни очи.

Като трънчета н цъфнала ръж са въпросите без отговор: "Всяка нощ вратата стои отворена... А не ми се умира" (от стихотворението "Ти"); "И чувам някой крачи – встрани от улицата, от дъжда, от нас..." (от "Градът"); "А човекът, със подсвиркванията си къси някак ме тревожи..." (из "Мрачина"); "На себе си как мога да разчитам, когато трябва да запазя себе си" (из "Родопа").

Неудовлетворението е красива работа, особено когато е избродирано в изящно метафорична рамка. Лично на мен обаче в тая книга повече ми се нравят безсъниците на мисълта, отколкото поетическите жестове. Разкрепостено съзнание, което си задава подобни въпроси, без да чувства задължение да поставя въпросителен знак подир тях, това е най-малкото проява на уважение към личността: към себе си и към всекиго от нас поотделно.

Всъщност, в тая стихосбирка липсват сериозни предизвикателства към конформизма. Това много ме учуди. А най-хубавото е, че самочувствието на поета е редник, който съзнава цената на гръмките апологии (вж. поемата "Безсъние").

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Спомням си рецитал в завод "Асенова крепост" нейде около или баш в района на жп-гарата в Асеновград. През обедната почивка натириха голяма група работнички в заводското салонче за събрания. Нахлуха тия шумни, знойни, хубави жени и момичета; и ни гледат те нас, петима или шестима, долетели от Пловдив нахакани... автори на стихове. Почва Добромир Тонев, чете нещо нежно, та тъжно. После Тодор Чонов с добре поставения си дрезгав глас разтърси публиката с мрачен, заканителен стих. В салончето стана едно тихо-тихо. Четох и аз нещо върху повяхнали илюзии. Имаше още някой, който също чете свои неща. Може Минко Танев да е бил или Веселин Сариев, може жена да е била тоя някой, ама не си я спомням. В предидущите 1982-ра и 1983-та с подкрепата на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" доста стихосбирки на млади български автори видяха бял свят, тъй че възможно е да е някой от останалите неспоменати дотук духовни рожби на Пловдив.

Накрая чете и Иван Странджев нещо в тоя стил: "Всяка нощ вратата ми стои отворена... А не ми се умира" или нещо още по-отчаяно, като онова "Не ме оставяй сам на отчаянието" и прочие.

Завъртя се там някакъв мазен щатен култур-масовик към заводската управа, покани ни в съседно голо стайче с една само маса и двайсетина стола около нея. На масата имаше разни нещица за ядене, ама сухоежбина. От такива рецитали обикновено си тръгваш адски гладен, най-малкото недоял.

Та седим, значи, наредени край тая отрупана с някакви сухи кифли и мазни пасти маса. Няма вино, няма твърдо гориво, няма "огнена вода". Само някакви си мизерни лимонадки, от най-евтините. Гледаме се като котараци, ама помръкнали. Работничките ги натириха обратно в цеха. Та и една нямаше наоколо поне око да изплакнем. Пък ний и петимата (или шестимата) – млади, пращим от мераци, амбициозни... демек: "Дръжте се върхове, че идем да ви покорим!" Няма какво да си кажем повече с любезните домакини, настава неловко мълчание. Отчели сме мероприятието, какво киснем още тук, на кънда-мънда...

И в тоя момент Иван Странджев се обръща с ей тия думи към нас, останалите пришълци: "Ей, пичове! С тия брадясали физиономии, с тая гробищна лирика мамата им разкатахме на онез, готините жени. Е га си! Ай, какво направихме! Повече няма и да погледнат поезия".

Ако нещо не е както го казвам, поне двама от тия петима (или шестима) някогашни млади автори могат да ме поправят; спомените са капризна работа. За думите на Иван Странджев обаче, както и за ситуацията в завод "Асенова крепост" гарантирам. Тръгнахме си с найлонови торбички, пълни със скучновати брошурки за продукцията на предприятието и с недоядените сухи курабии.

Пловдив, 17 септември 2006 година

tisss

____________________________________________
_{* Иван Странджев, сб. "Докосване до светлината", изд. 1984 г.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: