Въведение ІІ

("Личности и корифеи") БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ

29.05.1999. Таз крепка вяра в правотата на своето, което казвам, хич не ми харесва. Геният и графоманите говорят така убедено. Не съм нито Библията, нито Господ, че да съобщавам истини от последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това и онова, ясно ми е, че след като тоя мой баща си бе нормален, т.е. простосмъртен и грешен като всички хора човек, естествено е и аз да съм като него. Да, тъй е. И много ми се нрави таз позиция на "говорещия от низините".

Колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички онез нежни докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, ти си подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тия записки! Любомир Левчев има стих по тоя повод: "И в несъпротивлението падам като в целувка без любов".

Трагично убитият в далечна Англия Георги Марков... Ами в неговата лаборатория престъпленията на родния комунизъм раждаха единствено жлъч. Жлъч и омерзение... и нищо повече като акт на съпротива. Бисерната мида превръща в благородна стойност, в съкровище точно онова, което я наранява, което предизвиква болка и потрес у нея. Благородното е винаги уравновесено, не крещи, не се зъби, не размахва юмруци, не се заканва, не изпада в опиянение от омраза. Или трябва да приличаме на комунистически агитатори, на гьобелсови ученици?!

В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта; те нищо свястно не могат да родят освен фанатичното убеждение колко сме прави, колко сме призвани да въведем най-после "истинския ред" в объркания и хаотичен свят! Къде е тук смирението на мъдростта да се живее талантливо, питам. Това ли е подходът на стопанина?

В никакъв случай не съм постигналият смирение, ала съм убеден: фанатичната ярост, позата на безгрешници и светци, въобще – всичко известно под клишето "революционна вяра" (варианти: "комунистическа убеденост", "непоколебимо принципно становище", "свещени демократически начала" и пр.) нищо добро няма да роди освен пак познати или по-неизвестни версии на комунистическия рефлекс към човешката участ.

Фашизмът и националсоциализмът, ислямският фундаментализъм на аятоласите, сръбският шовинизъм, куклуксклановците, мракобесите от всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива на комунизма начело стоят такива крупни престъпления, като преселването на цели народи, обричането на десетки и стотици милиони човешки същества на глад (1921 г. и последвалите я в Съветска Русия, шейсетте и седемдесетте години на века в "братски Китай", понастоящем в "революционна Куба").

И всичкото гладуване и смърт – за да може армията да се въоръжи с най-разрушителните технологии за изтребление. Ами оназ така стройна система за репресии и унищожение на самото понятие "личност"...? В такива гигантски мащаби тия мероприятия, както при съветския строй, както в Северна Америка по времето на маккартизма, никога не са били така блестящо, така творчески и задълбочено приложени.

И всичко – основано върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво добро да очакваме от това драконово семе! То ни се явява под необикновено привлекателни, красиви лозунги, но зад пищната фасада се е стаило неуважение към човешката природа, див идеализъм от най-посредствен вид.

Не съм заразен от християнщина, съвсем не; попските лакърдии не са моето амплоа. Не обичам глупостите на овцата, която се надява заради смирението си на утешение и награда в отвъдното, в райските селения на Аллах или дядо Боже. О, как кървят раните у мен! Колко пъти съм се будел нощем от проклетия въпрос: защо ме смятат наивен, нима сме неспособни да се защитим – точно ние, дето сме с корени в българската земя. Ала не бих позволил на тия, което ме отвращават, да ме превърнат в свое подобие. На тях "врагът" им е жизнено необходим "като слънцето и въздуха за всяко живо същество". Друго е, струва ми се, основното у Иисус (ако го е имало Иисус): не толкова опрощаваща, колкото воинстваща Любов в името на човека.

Сега и тук, в тоя мой живот, са неуредените стари сметки. И ще сторя, колкото е по силите ми, лицемерът и мракобесът в тоя мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да осъзнаят греха си, да се покаят – ако могат, ако имат духовната сила, т.е. достойнство. И не на площада да се каят, а пред себе си, пред генетичната наша памет като народ, като човечество. Колкото и отвратителни да са делата им, те си остават мои братя и аз държа първо в себе си да възстановят собственото си уважение към себе си.

И не ми носи удовлетворение да виждам как продължават да лицемерничат именно от гузна съвест, от бесове обладани, настръхнали против всичкия народ, който не споделя жалката им участ на червеи. Нали затова посягат към властта и славата, към богатството и белезите на задоволство – за да потиснат притеснението си с материално благополучие, т.е. – "Ето, вижте! – сякаш ехидничат. – Ние сме успешни хора, понеже много сме постигнали в живота".

Наивно ли е, което казвам? Възможно е. Но точно тая "наивност" ми носи равновесие. Не се кося дали тия записки ще стигнат до своя читател. Каквото и да се случи, тоя, за когото са предназначени, ще ги открие. Нямам намерение да им правя реклама. Пиша не за слава, не за пари, не и за да си мия образа пред света, макар че – строго казано – доста суета и самолюбие има в написаното дотук. Но... това съм аз. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам! - не мога да избягам.

Снощи тук откриха тържествено с халостни гърмежи, с илюминации "Европейски месец на културата". От 28 май до 1 август моят роден град става културна столица на Европа. Много любопитно, много приятно, но встрани от мен, не ме касае. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат картинките; ще се поголемеят, пък ще отлетят всички по къщите си. Ще си останем пак сами с мизерията да обитаваме работническите гета-спални комплекси, да метем и чистим подир шоумените, да подреждаме, доколкото можем в тия хайдушки времена за Балканите, дома, двора, т.е. България - извън кресливите моди, фетиши, кумири, настроения и прочие суета.

И ще си кажем някой ден (или нощ) сбогом. Не вярвам в прераждания. Не вярвам в отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, "тез радости" не ме греят. Мен тук си ми е хубаво: да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта и разума, да съм любопитен, лош на вид, разхвърлян из подробностите на делничното и прибран в моите си драми, дето ги нижа както хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на морския бряг.

Питам стар манго как живее сред смрадта, боклука и собствените си лайна и помия, сред бесни кавги, сватби, ядене, пиене, сред кръщенетата, погребенията и щурите побоища на Столипиново, а той – дълбоко, искрено учуден, ми казва с широка усмивка: "О-о, тук е така хубаво! Това е Раят за моята душа. Тук са ми приятелите, жената, синовете и дъщерите, моите палави внуци. Няма по-хубаво място на света за мен".

Ще ме викне майка с ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички сме се събрали. Масата е сложена. Ето го баща ти, баба ти Вена, дядо ти Борис, калековците Ваньо от Исперих и Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, чичо ни Стефан от София, баба ти Динка изпод оня ненадписан гробищен камък край Лом – и тя, и чичовците ти: Дончо от Харманли, Димитър от Старо Железаре, Пловдивско, Атанас от оня дом за луди в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го затвориха при откачените, че приказваше против властта, с китарата си е тук: подрънква и ги ниже неговите си за огнени мелници. И харманлийският ти дядо Гьорги, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишките гробища е дошла с копринено русите си дълги коси и хубавите сини очи, единственото русо, най-красивото момиче, гордостта на рода, която не си виждал приживе, и те всички питат за теб, моето момче. Хайде! Идвай си, Джоре, къде ни се губиш още!"

Ще й викна: "Чакай още малко, само да си доиграя играта!" Пък ще засуркам боси пети по пепелака из сиромашката уличка "Ниш" (осем къщи сред дворове), дето мина ранното ми детство, дето бяхме толкова бедни, толкова щастливи! Сантименталности... От тях ми иде силата.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: