Въведение ІІ

("Личности и корифеи") СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ... (1.)

30.05.1999. Врабците свикнаха с мен, не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Очичките им блестят като мъниста: крадливо, любопитно. Котаракът... и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, снишава се, припълзява, отскочи рязко, леко, но не!... Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, но не му спори с врабците.

Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни, вземаме; не ни ли дадат, роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: бил е в Голямата война, в най-истинската война. Моите са малки войни. Дали не живея наужким?... Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме си царе в собствения живот, от себе си най-много зависим.

Тия дни ходих до Пазарджик със сестра ми и племенничката Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствените градини в местностите Комсалето и Азмъка край града, па седнахме не у леля ми, а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко кафене на съседната уличка. Ето що разправи за рода леля... Нейната версия променя вече казаното в тия записки: едно променя, друго допълва, но няма да умувам кое е по-правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат, а за да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй...

За калугеровския корен. В центъра на Калугерово имало плоча с имената на загиналите през турско местни жители. Сред първите, според леля ми Виолета, било името на прадядо ми Ангел. Голям род, як род били тия, Керемидовите. Не случайно тоя човек бил избран за кмет на селото в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо турци – ергени и нехранимайковци.

Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля, 66-годишна жена, нищо не рече. Тая Мария подир клането на мъжа й се установява в Пазарджик с невръстния, около шестмесечен Ненко. Вероятно задружният род на мъжа й помогнал да се отдалечи невредима с пеленачето си. Повече тя не се е омъжвала, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам, поне едно петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче" – баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в ранните си детски години. Изправя се пред дворната им портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е!" Кучката им Соня бе ужасно зла, синджирът й бе свързан с халка за телта, провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях като хлапе по тия черници. Мъжът на "баба-леля Миче" дядо Гошо, невисок, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направа на каруци на площадчето срещу фурната на тая Пич-маала. Пред очите ми сглоби колело за каруца от букови трупчета. Освен тесла друго нямаше през това време в ръцете му... Направо факир!

Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил у съседите, заможни хора, и задигнал гъската, дето се варяла в тенджерата, па пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетгодишен, пояснява леля Виолета, когато свършва таз магария. Усетили го не веднага, уж нищо не сторили хората, но му лепнали прякора. Тоя Ненко е роден около 1875-та. Умира в 1912-та като доброволец във войната. Разболял се от холера нейде из фронтовете по Беломорска Тракия или край Мраморно море. Там, незнайно къде, е и заровен. Бил 36-годишен. Оставя жена си Елисавета с три деца: най-големия – Борис, роден в хиляда и деветстотната, вторият – Ангел, и Мария – най-малката, кръстена на някогашната калугерска кметица, която задиряли турските чапкъни от околните мюсюлмански махали.

В 1916-та Борис се отделя от майка си, в 1917-та се жени. Строи къща през един двор от двора на майка си, на улица "Тунджа" № 18*. Къщата му била на един кат, мизерна. Жена му става перущенката Невена. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже заможният й род (заможен в миналото, оттам и претенциите вероятно) не щял да я даде за жена на калугеровския внук. Невестата била година по-възрастна от младоженика.

"Ни един от вас (има предвид братовчедите, т.е. третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – твърди леля. - Дядо ти Борис беше много лют човек, буен, невъздържан, псуваше, налиташе да се бие". По-късно – вече с многобройна челяд, имал авантюра с млада жена; иначе - дяволски трудолюбив, взискателен, а защо не – и предприемчив, стопанин на имота си. Това, което не могат и досега да му простят собствените му деца, е, че ги жалел далеч по-малко от аргатите и калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му му викаха "Дъртия"... Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм и след смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му щерки.

За Перущенския корен... Версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876-та не турци, а помашки орди откъм Смолянския край и Кърджали, спуснали се като вълчи глутници, разграбили, запалили селището и секли перущенци под мълчаливия взор на редовната турска войска, бащата на баба ми Невена бил две-тригодишно детенце. Изклали цялото семейство, от рода - когото сварили, а за невръстното се застъпил бездетен турчин, търговец на тютюни. Рекъл: "Невръстно е, каква вина има!" и го отървава от ножа. Осиновил го, изгледал го като син, въвел го в търговията с тютюн, портокали, мандарини, маслини. Като става двайсетгодишен тоз Гьорги, турчинът му открил: "Не сме ти истинските родители, твоите са в перущенските лозя заровени".

Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали тоя човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1872-ра Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо четирите си рожби с тия преведени в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, е раждан около 1896-та. После идат моята баба Невена, раждана в 1899-та, Димитър – две-три години по-сетне, и най-малкото – Цвета, родена около 1904-та. Жената на оцелелия Гьорги носи името Спаска, което доста ми говори, защото и тя е перущенка. Била пет години по-млада от мъжа си, т.е. родена към 1877-78-ма.

Голяма любов имало между Георги и Спаса (прабаба ми), много се погаждали и заможни били. "Помня – казва леля, - мама разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци откъм Турция, дето въртял търговия. Малка съм била, играех си в тия сандъци". По-късно, през 1917-та, вдовицата Спаса не скланяла да даде голямата си щерка на дядо ми, 16-17-годишен, че бил фукара – демек, сиромах.

Кога точно е починал прадядо ми Георги от Перущица? Вероятно зимата на 1908-09-та. Едва 36-годишен, заболява от бронхопневмония и за десетина дни свършил. Употребявал говоримия гръцки, турски, та и зарад миролюбивия му нрав перущенци го ползвали за кадия: да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с четирите си деца, но друг стопанин не подирила. Силен ще да е бил споменът й от честития живот с рано споминалия се съпруг. От Перущица не излязла. Там е и заровена, до мъжа си.

Първородният Гълъб си взема за жена "леко момиче". Опитвали да го разубедят, а той – като да прихванал от баща си благост и сговорчивост освен разум, отвръща: "Таз ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ща ви приказките, аз сърцето си слушам". И живял честит и в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него.

Следва

_____________________________________
_{* На тоя адрес в Пазарджик сега има жилищен блок.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: