Крайпътен ресторант

НЯКОГАШНИТЕ МЛАДИ ПОЕТИ

ІІІ. МЕКИЯТ ПРОФИЛ НА ДОБРАТА ПОЕЗИЯ*

Сред радостната суетня и детската врява в парка, сред зеленината и безгрижието на кокетната младост – да, но на стръмните места, където грубо се тегли черта подир живота, книгата на Добромир Тонев "Нежна машина" не звучи, както мнозина навярно очакват. Изненадата иде не от новотата, а от затаени опасения около сенките на предишни постижения. Тая втора книга подсказва доколко авторът е готов да поема и защитава творчески и каквито и да е рискове. В тоя смисъл тия двадесет стихотворения и една поема са нещо, което вече е вълнувало публиката.

Може и тъй. Харесва ми добре уплътненият човешки тон в част от материята на тая книга, резкият жест на трезвото съзнание: нещо като монограм за младите български поети. Така е в стихотворенията "Корона", "Ако животът е един антракт", "Сюжетно стихотворение", "Оглеждане на картина", "Ако решиш..." Но не откривам основателни мотиви за въпроси, като: "Защо ли всяка нежност е предателство към някого?" (от стихотворението "Глад"), "Веднъж ли сме умирали от жажда, докато сме се давели на плитко?" (стр. 33), "Защо да не живея хармонично?" (стр. 39), "Но кой е отредил един да страда, а друг да си подсвирква с пълни бузи? Или да ни напътства с тях?" (стр. 40), "Но чувствата – листата на дървото – дали не ги пилее бавно вятъра, създаван непрекъснато в живота от пешовете черни на саката ни?" (стр. 43). Подозирам, че това си е отреагиране на комплекс, присъщ на личности самотни, възвишени и особено благородни.

"Не осъзнавах радостта, защото нищо във живота ми не бе печално" – такива думи не се чуват всеки ден, понеже наистина са печални, изстрадани думи. Повечето от останалата горчивина тук обаче е повече от сантиментална, вероятно заради усилието всичко да се изприкаже, всички чувства да се коментират (вж. стихотворенията "Почти ода", "Природата намеква свойта женственост", "Глад", "На мен не ми е нужна атомна енергия", "Веднъж ли сме умирали от жажда", поемата "Нежна машина"). Не зная каква необяснима страст кара поетите да спестяват най-добрите си стихотворения, когато правят книга.

Идеализиране на детството, естетизиране на страха от смъртта ("Какъв безкраен комплимент ни прави смъртта, когато прибере телата" (стр. 32), възгласи срещу войната, иронии към любовното чувство ("Когато се задъхваме в сеното и слепешката се кръстосват гени" (стр. 14) – това са, общо взето, темите, сред които лирическият герой шепне преди всичко за себе си. Симпатичен е тоя герой именно с опитите леко да се извисява над масата обикновени хора, която всъщност го е създала като тип човешки рефлекс към заобикалящите ни опасности. Тя, надявам се, ще прости егоцентризма и момчешките пози, защото го обича точно такъв. Но няма да обяснявам защо вярвам не в благородническата осанка, а в интелигентно неотстъпчивия профил на част от тия стихове.

Пловдив, 28 септември 1984 година

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Ако трябва да се разказва на младите българи, особено на родените след Десети ноември (1989-та), това е дълг на приятелите му поети от неговия кръг и с неговия манталитет творческа натура. Не го познавам добре. Гледната ми точка е на страничен и не съвсем очарован от стиховете му читател. Но какво от това! Пристрастията са си пристрастия, несъгласията са си несъгласия и лична работа, истината е, че сред пишещите от моето поколение поетът Добромир Тонев остава като призрачен силует на така мечтания бард в българската съвременна лирика.

Артистично мек, пластичен в житейската си участ, тоя пришълец от Ямболския край в Града под тепетата може би е много повече пловдивчанин, т.е. филибелия, по стил от нас, родените и израснали в тракийския прахоляк и лятна задуха. Днес на висок глас се говори за монолитната група на шестте (те всъщност са повече от дузина) великолепни художници, които в далечната 1963-та все още бяха само заявка за място сред значимите артисти-художници на нацията: Димитър Киров, Йоан Левиев, Георги Божилов, Христо Стефанов, Енчо Пиронков, Кольо Витковски. Към тях мога да добавя още Никола Вичев, Георги Бояджиев (сина на Златю), Петко Абаджиев и малко по-късно, в периода 1972-1980-та: не по-малко изящни, макар и не така категорични, т.е. не така предизвикателни, група по-млади, като Минчо Панайотов, Стефан Лютов, Младен Гърдев, Кирил Цифкански, Георги Гърдев, Христо Стойчев, Александър Филев, Пламен Желязков, Пенчо Паскалев, Ангел Петров и др.

За шестимата големи принос в популяризирането им имат писатели и журналисти от Пловдив. Вестник "Комсомолска искра" в периода между 1963-1966-та, например, с охота печаташе графики на Жоро Слона (Г. Божилов) тъкмо по времето, когато някакъв квартален партиен активист бе нарекъл "тунеядец" тоя аристократ на духа и призоваваше милицията да се заеме с него, като неполагащ (представете си!) обществено полезен труд...

Споменавам утвърдени имена в художественото изкуство, филибелии по манталитет, за да съпоставя известността им с общо взето по-неизвестните пловдивски поети. И не у поетите е причината. Причината, мисля си, е във факта, че литературната критика се отнасяше с пренебрежение към т.нар. "провинциални поети", сред които бе и Добромир Тонев.

За да преведеш на български дръзките стихове на Владимир Висоцки, най-малкото - освен познание върху структурата на българската реч, е необходим съответстващ на руския бард артистичен талант. Странно, но отворя ли издадения през същата 1984-та пак в пловдивското издателство сборник стихове на Висоцки, до мен, читателя, застава Добромир Тонев и в тия чудесни преводи, струва ми се, повече отколкото в собствената си лирика е тоя талантлив и рано отишъл си от суетния ни свят български поет.

Сред художниците от това поколение на Добромир силно ми напомня както по стил, така и по склонност към изящната форма Младен Гърдев, който също си отиде млад, може би в същия сезон между пролетното пъстро веселие и успокоената трезвост на зрялата творческа възраст. А между двамата имаше и определено физическо сходство. Не съм бил близък с Добромир. Ще повторя: за него би трябвало да разкажат неговите приятели поети. Дразнило ме е у него нещо, което съм смятал самолюбуване, предвзетост. Много е вероятно да греша, но... това е положението, пък и отишлият си от света на суетата най-малко се нуждае от мижави благословии.

Пловдив, 20 септември 2006 година

tisss

_____________________________________
_{* Добромир Тонев, сб. "Нежна машина", изд. 1984 г.}

Екстри: