Въведение ІІ

("Личности и корифеи") СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ... (2.)

_{Продължение от 30.05.}

Събрали се, значи, баш по времето на т.нар. Октомврийска революция осемнайсетгодишната кротка Невена и седемнайсетгодишният буен и своенравен Борис. Шест години били бездетни тия двама полудеца-полумладежи, па в 1923-та се появява първата им рожба. Според моето обременено от дати и исторически събития съзнание тая е пак знаменателна година: едно, с Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание, второ – с "историческия" глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато поради ред пак "исторически" причини и обстоятелства загиват милиони селяни.

Нарекли рядко красивото момиченце Вяра. Била руса, синеока, много сръчна, приветлива... Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, но възможно е и да е било истина. Тая Вяра умира от уплах 17-годишна. Изплашили я до смърт пощръклели биволета, като се връщала надвечер от училище. Залинява и за месец-два се стопила и издъхнала. Името Вяра е предложено от Гълъб, големият брат на баба. Изглежда единствено в него е бил готов да се вслуша по онова време непокорният ми дядо, защото по-късно пак същият тоя Гълъб го обръща към земеделието: посъветвал го да купува земя и да я обработва – ниви, градини, лозя, да не се ограничава само с колоездачните ателиета в Пазарджик и Перущица.

И се нареждат петте деца – четири щерки и син, в разстояние на десет години, до 1933-та, когато се ражда леля ми Виолета, и пак според обременената ми памет, това е годината, когато нацистите здраво вземат властта в ръцете си, а Хитлер вилнее в буквалния смисъл на думата над своите бивши помощници в изкачването му към лидерския пост в партията.

Присъства на тоя разговор, казах вече, и сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, в колата сестра ми рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Ако не бил оня турчин да отърве невръстното момченце, сега и нас нямаше да ни има". Записвам тез работици, мисля си: наистина, колко случайно наглед, колко обвито в мистерия е, че изобщо продължаваме да се раждаме ние, българите. Имало род голям в някогашна Перущица, душмани затрили рода, а ето – бездетен някакъв мюсюлманин се появява сред сечта, спрял ръката, посегнала да бастисва: "Стой! Това детенце го остави, вземам го".

И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го храни, облича и възпитава като свое. Въвел го в търговските тефтери, дал му възможност да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен... пък на двайсетата година дръпнал го настрана: "Гледахме те като наш, ала други са ти родителите". Не личи да го е делил от българите, ни от християнската вяра, не личи да го е насилвал мохамеданин да бъде. Иначе защо тоя Гьорги ще се затърчи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам: великодушие ако е, бива ли да забравя, че пак мюсюлмани са превърнали Перущица в пепелище с побеснели наедрели от мърша песове и човешки кости, белеещи като вар по синорите, светят и днес из ония лозя? Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

А нима от малките войни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите, не понасяме рани и няма загинали?!... Където съм, там е интересно! Докато се яви оназ, чипоносата. Метър и половина на метър - толкова заема един труп, т.е. мощите, тленното, онова, дето гние. И после какво остава, къде са героическите пози, лудостта, романтиката, лакомията, любовните авантюри, егоизмът, идеалите, страданията, бесовете? Когато умирала баба ми Вена стискала с всичката си сила, с две ръце мазолестата длан на неверния си съпруг, на дядо ми, и шепнела, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С тебе хубаво си живеем".

Ако си задаваме от време на време тия тревожни въпроси, дето ги изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче вода, камъни и пръст, което лети през вселената, заобиколено от пустош. Събрали сме се... сега и тук – пътници на перона на една гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си! Утре няма да ни има, няма да сме вече ний. Но сега животът пулсира, изпълва ни с планове и тревоги, с нетърпение, с жажда и глад от всякакъв характер. Толкова е интересно, боже мой, толкова е хубаво да се живее чисто, спретнато, с обич!

Как утринно свежо ние, родените подир кървавата касапница и затова не особено склонни да я оценяваме като престъпление поради присъщата си неопитност... как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тука от мен!

Да отречеш тия стихове от 1955-та, трябва да си сляп като къртица или озлобен човек. Как иначе да отделя доброто от Пеньо Пеневата поезия, така обрасло с всички показни атрибути на комунистическата "естетика" и светоглед! С такъв "деен патос" са заредени купища българска "изящна словесност"; само у Пеньо Пенев обаче тоя патос – вместо да ми изглежда отвратителен, смешен – ме изпълва с горчивина за поругания горд човек от село Добромирка, окръг Габровски. Могъщ талант, употребен нахалос! На всеки три стихотворения поне в две говори за врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", които "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата "Родина", писана в 1953-54-та).

Дали не е вече време да заговорим за гаврата над българското изкуство? Ужасно е да си представиш как канцеларски плъхове и убоги душици са яхали творци от класа.

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!

Писано е на 26 април 1959-та, часове преди да сложи край на живота си. Ето и друго, писано по същото време, в същия оня трагичен за националната българска поезия ден:

Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка –
и нищо друго, и кал – светът!

Горкият Пеньо! И като си помисля с каква стръв днес ни навират в очите неразбираема за простосмъртния читател "висока литература", не знам какво да мисля. Изпедерастиха ли се поетите или си нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за специални хора, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан "трудна лирика"?!*

_____________________________________________
_{* Последните две изречения добавих днес, 20.ІХ.2006 г. - tisss}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: