Крайпътен ресторант

"Живееш с една истина, мило и драго даваш за нея, а в един момент се оказва, че не е никаква истина, а заблуда, на която си робувал. Ако си слаб, ще се обезвериш и – загубен си."

Емил Калъчев, из романа "Дочакай деня"

СУМРАЧНИЯТ ПАРАКЛИС

На публициста Георги Коритаров*, с омерзение

1.

Моята внучка Невена днес навършва своите осем години; чудесна възраст, но нямам какво да й подаря освен увереността си, че "утре ще бъде живота по-хубав, по-мъдър" (вж. Н. Вапцаров, "Вяра"). Пък и нали осемгодишната госпожица може би случайно (?!) е дъщеря на по-голямата, първородната ми щерка Вера и аз, значи, се явявам дядо.

Живея, пишейки редици от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис не се живее. Думата "сумрачен" обаче ме озадачава с тревожността, която излъчва и придава на това словосъчетание... Тоя сумрачен параклис е моята наблюдателна кула към вихрещия се наоколо песимизъм. А пък мене ме изпълва спокойствие.

Да, разбира се, в оскъдица и сред бесове живеем, ала кога ли тук, на Балканите, е било по-леко, по-охолно! И въобще леко и охолно освен под кокосовата палма или в клоните на банановото дърво, къде другаде може да ти се случи? И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живеем по съвест и с достойнство. Ето, сготвих си тая вечер супа от леща, а знаеш ли колко вкусна е тая бедняшка гозбица, когато нямаш от какво да се срамуваш, хубавичко си огладнял и сметките ти са наред!

2.

Предизвика ме Емил за "Прощално за времето на самотата"**, дадена за набор на рождения му ден (15 август) преди деветнадесет години от пловдивското издателство, та... седнах да я чета "под лупа" още веднъж, ето - двайсет години подир написването й. Предизвика ме, абсолютно в правото си да е пристрастен точно към тоя "роман" (според мен, новела), равносметка на две поколения българи, които приемахме дълго време комунизма откъм възможно най-романтичната му страна, като върховна нравственост.

Така е, някои книги узряват в течение на десетилетия подир написването им; то е вид ферментация, може би предусещане за преобръщане на пластове, за земетръсни зони след периоди на привидно спокойствие и уседналост.

Общественият климат у нас в 1982-ра вече насмърдяваше на блато, та предполагам кое е изкушило Емил да възкреси мечтата на ония, които назовавахме "истинските комунисти", върху чиято кръв и идеализъм властваха подир 1945-та "партийците", т.е. алчните, надменните, безскрупулните, лицемерите. Днес вече, когато отшумяха и опротивяха вълните креслив, неандерталски антикомунизъм (който носи белезите на комунизма всъщност), тая книга, мисля си, внезапно придобива друго значение за българския читател. Тя е обръщане към първоосновата, към фундамента, към ония пространства на духа, чиято енергия иде към нас далеч отпреди Карл Маркс, отпреди марксизма. Струва ми се, авторът тук преодолява сам себе си, своята увереност. Логически сюжетът, образите внушават друго – не преданост към идеята, към "най-прогресивната философия", ами привързаност към човечността и към усилието да се противопоставяме на фанатизма във всичките му (често пъти много красиви!) лъжливи за окото изражения.

Казано накратко, вярващият се е изправил срещу своето човеколюбие, Йеремия срещу Йеремия. И не смятам, че новелата защитава комунизма; смятам, че това е – парадоксално! – много фина критика, тотално отрицание на всякакви предпоставени тези и стройни, изящни наглед всичко обясняващи умозрителни теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее пълноценно, страстно. Тъй че творбата има по-широк смисъл.

3.

Елегично звучи заглавието, навява ми възпоминание за шансона на Ив Монтан "Балада за смъртта на едно листо"; печално осезаема е атмосферата и в самата книга. То е разказ не само за нашите си – български – илюзии и реминисценции, но и разказ въобще за случилото се на Европейския континент през последните петдесет-шейсет години. Войната, безбрежните руски степи, фашизмът, нацизмът и комунизмът са просто фон – дълги отблясъци от гигантския сблъсък, ехо иззад планините... Всичко това е било. Настъпила е есента на равносметките. Да видим какво сме научили и как ще се живее по-нататък, на какво да вярваме оттук-насетне.

Емблема на връщането към нравствеността е "Павлов". Името нашепва нещо, което авторът едва ли е предполагал...

Двама кореспонденти – младият репортер, разказвачът, Аз-героят в новелата, и... достатъчно преживелият, масивно мудният Благов – участник в т.нар. антифашистка съпротива и прочие. Ученикът и учителят във фоайето на северен хотел. Вали мокър сняг. Очертава се тягостна, скучна вечер далеч от България, и то в най-мечтаното място за млад, възхитен, очарован от СССР (по-скоро, от писанията за СССР) българин, в Москва. Навън се случват хиляди любопитни и важни събития; оказва се обаче, че вътре, в съзнанието си човек носи ужасно по-интересен свят.

Тъй започва книгата на Емил, от кратко съобщение, сбутано в сутрешния вестник: някой обявява, че търси, издирва, нуждае се от... от Павлов. Бегли сведения кой е Павлов и - калейдоскоп от спомени се завърта пред очите ни. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, инертност, безкрилие. Това изненадва, увлича ни да четем. Тъй де, нали в 1982-ра всичко все още изглежда що-годе наред; какъв е тоя вик, и то в самия Рим, в третия Рим за комунистите по света, столицата на "най-безскрупулната религия"?!

4.

Разказването тук съдържа в подтекста си внушение за патетика. По-доволен щях да съм, ако патетичното не ми го задава авторът, като нотна партитура, ами се роди в моите си представи на размишляващ читател. Тоя тип засилване на градуса е белег на публицистичния стил. Но какво, да не би аз да я пиша тая книга! – авторът така преценил, а книгата е приключен факт, и дали й предстои живот в литературата тепърва читателите ще решат. Хубавото е, че ме импулсира да си въобразявам разни работи, и не от суетност, а именно защото ме "хваща". Не виждам и за какъв дявол е пренасянето на разказа назад и напред във времето, тук и далеч оттук, нейде на север в снежните руски пространства. Да, смятам все пак, че именно авторът е меродавен да реши, а дето ме дразни – съвсем не е зле.

5.

От днешна гледна точка нещата, послужили за хубавата идея на Емил в тоя ръкопис, съвсем не издържат подобно – определено партийно, от позицията на комунистическата теория – тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" (в мнозинството това са пловдивски гимназисти, излезли в планината с обувки половинки и ученическата си униформа) през суровата зима на 1942-43 година, например (Това е документиран факт.) е предначертана именно в уютните, добре отоплени партийни канцеларии на Москва. Не обвинявам, само казвам – сега е страшно да си представиш между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата световна химера нашите възторжени, неопитни в Европейския покер между империите романтични наивници.

Ценното, любопитното е как Емил противопоставя логическата си убеденост на вроденото си човеколюбие и състрадателност. Зад силуетно представения многозначителен "Павлов" виждам библейската фигура на първостроителя на християнската черква. Да не би да съм набожен?! Или не мога да чета отвъд думите?... Злото е с много лица, воюващото Добро винаги е едно и често стои самотно в общия хаотичен пейзаж на живота. А може би авторът е по-близо до християнската рефлексия от моя милост!

6.

Трансформацията на някогашните 16-17-годишни възторжени наивници Пайо и Зарко, които с карабина на пост "бранят нашата народна власт" в тревожната есенна пловдивска нощ... преобразяването им от съмишленици в непримирими противници е пак от редицата дотук представени противостояния на Доброто и Злото. И двамата – манипулирани в духа на военния болшевизъм, и двамата – кръвни синове на т.нар. "народна власт", но странно – защо по-късно се оказват непримиримо един срещу друг, какво ги е разделило и противопоставило?

"Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Иззад масивното началническо бюро на партиен галеник бившето приятелче от 1944-45-та, настоящ страховит властник инженер Зарко Вергилов победоносно отвръща: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителството е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината".

Строи се язовирна стена – нещо красиво, изящно (като комунистическата идея, според управляващите); основата, върху която е стъпила обаче стената, е податлива, очевидно няма да издържи огромния натиск на реалността – милиардите тонове водна маса ще я погубят. Е, каква по-вярна алегория за комунизма! Сега е лесно да се каже. А в 1980-81-ва или 1982-ра кой можеше да си позволи подобни намеци!?

Дали "Пайо" не е едно от превъплъщенията на митичния "Павлов", т.е. – принадлежащ на Павел – както е лингвистичното му съответствие? Това има ли отношение към човечността, която воюва срещу огромната допотопна, хищна машинария на Сталинския болшевизъм у нас, в България? Силно е да се каже.

7.

Минава ми като светкавица през ума: Ай, как доверчиво, като народ, наплашен и унижен до крайност от собствените си мародери, сме се втурвали в капаните на чуждоземната фанатична арогантност и високомерие! Дали пак поради подобна причина снощи, 28 септември, пред храма на източното православие "Александър Невски" (паметник на митичен руски генерал на обожествяваната у нас славянска империя), дали поради подобна причина, казвам, изпосталели тълпи наивници не крещяха три-четири часа пресипнали от възторг "България –да! Да – за НАТО!"

Такава ли е националната ни орис? Все лъгани, все идиотски манипулирани от сияйни миражи? И защо забравяме, че именно по нашите тракийски градове и селища е шетал по време на най-плодотворното си мисионерство апостол Павел? Ето, Библията съхранява тая мъдрост пред болестите, пред струпеите на цивилизацията, но кой чете, кой се интересува! Модерните технологии са замъглили очите, приспиват съвестта, та се и глумим глупашки над нравствеността, над основата на живота в общество.

Не съм очарован от мозаечно накъсаната структура на "романа"(т.е. новелата), защото книгата трудно се чете, написана по тоя, почти репортажен маниер, а повече читатели би трябвало да я видят, да я преживеят като лична драма. Но авторът тъй решил да я напише, негова воля!

Сблъсъкът между Доброто и Злото тук далечно ми напомня романа "Чумата" на Албер Камю с оная заложена в подтекста идея за неспокойствието и трезвостта, за уязвимостта ни като цивилизация и за личната човешка устойчивост пред изпитанията. Множеството, тълпата, сганта, изгладнялата и освирепяла паплач винаги по-късно стигат до прозрение. Прозрението се ражда първо у самотници, у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и затова – с изострени сетива за истина и лъжи.

8.

Образът на мекерето, на конюнктурната личност, на възползвалия се от обстоятелствата, на вечното парвеню... тоя образ, съпътстващ винаги и навсякъде троновете на властта, светилищата на идеологиите, не може да обясни защо именно комунизмът и двете му рожби – фашизмът и националсоциализмът, като обгръщащи с подозрение простосмъртния, душейки, слухтейки по петите му какво той казва, какво мисли – се нуждаеха и по най-закономерния начин произведоха за целта на това следене сган от невежествени ренегати, хора без чест и лично достойнство, комисари и секретари на "партийната правда".

Дребничкият Курбон и синът на Вергил Спасителя ли са оправдание за гигантското озлобление, което все издирва врага, дори в собствените си редици търси параноично "врага с партиен билет"? Така и глутницата вълци се самоизяжда, за да дели на все по-едри късове плячката от потта и кръвта на простосмъртните; и същевременно до небесата вее знамена и лозунги колко предана е на Отечеството си и на тоя обезличен и натикан в калта българин.

Да поставим пръст в кървящата рана! Отдавна – вече двайсет години, новелата на Емил Калъчев предизвиква това, дето ни е останало от съвестта, за да изречем, да артикулираме с ясни думи какво и защо се случи с нас, българите и гражданите на т.нар. социалистически лагер. Това е наш си, личен разговор.

Парвенюто е следствие, не причина за краха на комунизма и неговия родител марксистката схема. Фашизмът на Мусолини, нацизмът на Хитлер бяха по-елементарни за разкодиране. Комунизмът е с далеч повече опит в лицемерието. Откакто се появява в 1848-ма Комунистическият манифест, мислещата част на човечеството, всъщност интелигенцията основно на Европа, особено младите поколения, неизменно младите поколения през тия сто и петдесет години – намират изход от отчаянието си в тая красива, неприложима, спореща с човешката природа идея.

Марксизмът и роденият от него болшевизъм и комунизъм преобръщат с краката нагоре християнската максима, императива на любовта. Уж в името на жадувана световна хармония, лъжеапостолите на Маркс и Ленин рушаха "старото", а всъщност създаваха условия човекът да бъде тотално окован, затворен в клетка под денонощна охрана, зад телени мрежи и гранични полоси, наблюдаван зорко, преследван, унижаван – гост в собствения си дом, в собствената си кожа, аргатин, наемен слуга в собственото си отечество, в собствения си имот, лостче и винтче, не уникат, а нещо заменяемо, стандартно, повторимо. Колко унизително!

9.

Странно, книгата ме зарежда с енергия. Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945-та и 2002-ра. Мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от случки сериозен, но и – струва ми се, леко усмихнат Емил Калъчев. Може би се лъжа. Може би само така ми се е сторило; много ми се ще да е тъй. И Карл Маркс (като воинстващ антихрист!) го е изрекъл: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива".

Драматична проява на невежеството е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за нормално интелигентния човек е естествено навлизане в познанията: "Непрекъснато се уча и все има нещо, дето не ми е известно" – за невежия или недоучения е точно установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация. Невежият, природният глупак, фанатикът не може да си представи и за миг, че което веднъж е прочел или научил, може да е само стъпало към Светата Истина, тресе се от възмущение, че някой се е усъмнил в онова, което е вече казано и доказано веднъж-завинаги преди нас. То не разбира, че всяко поколение преосмисля и допълва тия истини.

Невежеството обича да цитира авторитети от науката, изкуството, информацията изобщо. Зад тяхната фасада то се чувства удобно, без тревоги и любопитство, без съмнения. Невежият се страхува да не сгреши в преразказването на чужди авторитети (това може да бъде Маркс, може да бъде Т. С. Елиът), измъчва го именно съмнението – да не би светът да окрие, че е некомпетентен, че нищо не разбира.

Мисля си, талантът често, почти непрекъснато греши. Грешейки, той навлиза в територии, неосветени досега от разума и рутината, и така именно прави своите открития в полза на цялото човечество. Грешката се оказва елемент от процеса на познание, защото е най-сигурният вид проверка за истинността на тая или оная формула върху човека и вселената.

Пловдив, 8 октомври 2002 година

__________________________________________________________
_{* Радвам се, че превъзмогнахте батака, в който технолозите на властта Ви ползваха за предпазен бушон. Човек винаги е в правото си да се покае. Не Ви оневинявам, в никакъв случай не Ви оневинявам, но съм доволен, че останахте в публицистиката. "В наше село за едного бит трима небити даваме!" - предполагам, чували сте тоя простонароден израз... Пловдив, 21 септември 2006 година, tisss

** Емил Калъчев, "Прощално за времето на самотата", роман, изд. "Христо Г. Данов", 1983 г.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: