ИНТЕРЛЮДИЯ*
Повод за тоя диалог е епизод от последното есе, където се споменава гибелта на двама пилоти; всъщност тема е начинът, по който възприемаме изкуството и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори.
ДВАМАТА ПИЛОТИ
- Тъй, тъй, ангели ли са накацали на балкончето ти? Ми пускаш, гледам, та се запитах, дали ангели са кацнали при тебе...
- Отде тия ангели? От половин-един час, откакто съм го пуснал тоя постинг, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва...
- Аха, и ти се учудваш, що ли?!
- Па не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега ни един, за кадем поне...
- Да, писна им на хората да им натриваш сол на носовете...
- Поне някой да се разкрещи.
- Пък и им говориш с език, неприсъщ за тях.
- Що, да не би да говоря на патагонски?
- Нещо подобно, което уж разбират, но не проумяват.
- Обикновено става така. Тръгват спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен. Лее се кръв и помия се лиска с кофи, дотолкова, че забравят по някое време какво обсъждат.
- Идиоти.
- Мълчат като задници.
- Ми щото са задници, вероятно!
- Там е и моят стар приятел. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.
- Забелязах, забелязах
- Есето, дето пуснах във "Въведение ІІ", и то стана едно пиперлия... люто, та чак отрова.
- Хич не ми е отровно.
- Е, поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, как прелитат ниско над двете жени на полето с мотиките и картофите? Видя ли я тая картина, като чете онова нещо, или не я видя? Аз просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това, нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, само и само да видя мястото. Нямаш представа какво зловещо, изоставено сякаш от бога място е. Наблизо има завой, точно преди завоя са бетонирали опашката на тоя самолет и има малка паметна плоча. Спрях и си изпуших една цигара. Наоколо мъртвило, земята - необработвана, буренясала, запустяла. Някакво мини-тракторче с ремаркенце, същинска детска играчка, мина покрай нас, натоварено със сухи дръвца. По пътя само стари бабки с мотички срещахме, а селата - обезлюдени.
- Обезлюдени?
- И сега, пък и рано тая сутрин, като го писах от четири часа до шест на РС-то, преживях цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите вътре в самолета, две-три секунди преди да се взриви, да отиде по дяволите. Да бе, сякаш съм вътре, и сега тъй го усещам.
- ?!
- Това е фантастично. Особено като се имат предвид двете женици с мотиките и прелитащата със страхотно свистене огромна бойна машина с цялата си съвършена електроника. Оказва се, мотичките и картофите, селските галоши, калта, мизерията... това е същинският живот, а другото - взето от фантастичен някакъв филм.
- Браво. Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш. Едни от малкото истински художници на селото, на обикновения човек. Има една картина...
- Точно щях да те питам... Ами мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Иначе каквото имам да казвам, то си е в мой стил.
- "Селяни ядат картофи". Та в писмата си към своя брат Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата им онзи землист цвят. Селяните са живописвани сякаш със земята, която засяват.****
- Мисля, че я знам тая картина. Някакви цицорести селянки на преден план, ако се не лъжа... Най-важните послания в изкуството се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.
- Самият Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит. Онзи селянин, дълбоко свързан със земята, по която стъпваме. Я да му погледна писмата аз!
- Сонче, снобите това не проумяват: че творецът не се дели от обикновените хора, той също е обикновен човек. Те си представят художника и поета с бинокъл на челото, парашутни гащи и крилца в раница на гърба.
- Имах един приятел преди време, художник. Та бидейки в Художествената академия, ми разказваше как неговите колеги се опитвали да илюстрират нашите български писатели Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували. Те не били виждали никога селяни, не били обували никога налъми, никога не са се разхождали из полето, никога не са газили калта. Не познавайки живота на селянина, искат да го рисуват. Колко жалко! Па този мой приятел тъй дълбоко бе свързан със селото, тъй разпалено говореше за тия уж обикновени хорица, че сърцето ти се налива с любов.
- И постави сега някъде наоколо мечтата на оня сноб да се събуди някой ден с новината, че българин е станал Нобелов лауреат. Нали колко измислено, колко насилено звучи?
- Да.
- Ама как да го разбере това, горкият?
- Жалък глупак.
- Вероятно не е лош човек, но е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а, те ти го снобът лъснал в целия си блясък.
- Та тия трепети и вълнения на селяка, не се различават много от нашите...
- Йордан Кръчмаров ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой художник.
- И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние да не разбираме нищичко от живота му?
- Не е вярно. Разбира. И не само от поезия. Сред тия хора има такива самородни късове злато, че...! Тия разкошни текстове на народните песни да не би образовани в западни университети и школи творци да са ги създавали?
- Забравяме да се радваме на онези уж привидно малки неща. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.
- Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и двете жени на картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, че доста сладък текст се е получил, без да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума тия двама пилоти. Странно!
_____________________________
* Театрална пиеска с фарсов характер.
** Жан-Франсоа Миле (1814 – 1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885.): "Да се живописва селският бит е нещо, което си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, гдето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (официалната худ. изложба в Париж - бел.м., Г. Б.), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез други репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно".
Ще разбере ли снобът защо гениалният художник говори с такава грижа за селянина и няма дори намек от големеене, намек че изразява неща, които за простосмъртните - видите ли! - са непостижими?! Тъй е навсякъде по света, посредствеността се познава по претенцията, че високото изкуство било непонятно за народа. Това ако не е кретенизъм, здраве му кажи! tisss
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Въведение ІІ
Отговори
Цитирай
